Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— И аз получих същите за „Лейди Маря“ — каза Алард. — Хората на кралицата сложиха ръка на свястното дърво.

— Ще поговоря за това с краля — обеща Давос.

По-добре да излезе от него, отколкото от Алард. Синовете му бяха добри бойци и още по-добри моряци, но не знаеха как се говори с владетели. „И с ниско потекло, като мен, но не обичат да им се напомня. Когато погледнат знамето ни, виждат само носещия се пред вятъра черен кораб. Но за лука си затварят очите.“

Отдавна не беше виждал пристанището толкова претъпкано. Всеки кей гъмжеше от товарещи провизии моряци и всеки хан пращеше по шевовете от войници, които хвърляха зарове, пиеха и се оглеждаха за курви… съвсем напразно впрочем, тъй като Станис не бе разрешил на нито една да стъпи на острова. Покрай пристаните се редяха кораби: бойни галери и рибарски съдове, широки гемии и плоскодънни баржи. Най-добрите кейове бяха заети от най-големите съдове: флагманския кораб на Станис „Ярост“, който триеше хълбоци с „Лорд Стефон“ и „Морския елен“, „Гордостта на Дрифтмарк“ на лорд Веларион, пищно украсения „Червен нокът“ на лорд Селтигар, внушителния „Риба меч“ с дългия железен нос. А в открито море стоеше закотвен на дрейф огромния „Валириан“ на Саладор Саан, между пъстрите корпуси на още двайсетина по-дребни галери от Лис.

В края на каменния вълнолом, където се поклащаха вързани една до друга „Черната Бета“, „Привидение“ и „Лейди Маря“, заедно с още половин дузина други галери с по сто или по-малко гребла, имаше малко схлупено ханче. Давос бе ожаднял, затова се раздели със синовете си и свърна към него. Отпред клечеше висок до кръста водоливник, така обрулен от вятъра и солта, че очертанията на фигурата бяха почти заличени. Двамата с Давос обаче бяха стари приятели. Той потупа каменната глава, промърмори: „Късмет“ и влезе.

В другия край на шумната гостилница седеше Саладор Саан и ядеше грозде от дървена купа. Като видя Давос, му махна да се приближи.

— Сир рицарю, елате, поседнете с мен. Хапнете си някоя чепчица. Много е сладко. — Лисенецът беше добре охранен мъж с вечна мазна усмивка и превзетостта му беше прословута от двете страни на Тясното море. Днес се беше облякъл в бляскава дреха от сребърна нишка, с обшити с ярък ширит ръкави, толкова дълги, че краищата им се влачеха по пода. Копчетата по дрехата му представляваха издялани от нефрит маймунки, а върху рехавите му бели къдрици весело беше кацнала зелена шапчица, увенчана с паунови пера.

Давос се запровира между масите. В дните преди рицарството си често беше купувал товари от Саладор Саан. Самият лисенец беше контрабандист, както и търговец, банкер и прочут пират, и на всичко отгоре — самопровъзгласил се за Принца на Тясното море. „Когато един пират забогатее достатъчно, правят го принц.“ Тъкмо Давос беше предприел пътуването до Лис, за да привлече стария мошеник за каузата на лорд Станис.

— Не видяхте изгарянето на боговете, милорд.