Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Но Вие смятате, че сте прав? — каза Хари.

— Естествено, но вече съм ти доказвал, че правя грешки като всеки човек. Всъщност, бидейки, извини ме, доста по-умен от повечето хора, грешките ми имат склонност да са съответно по-големи.

— Сър, — каза Хари неуверено — това, което ще ми кажете, има ли нещо общо с предсказанието? Ще ми помогне ли да… оцелея?

— Има много общо с предсказанието. — каза Дъмбълдор толкова небрежно сякаш Хари го бе питал за времето през следващите дни. — и определено се надявам, че ще ти помогне да оцелееш.

Дъмбълдор се изправи и заобиколи бюрото си, минавайки покрай Хари, който се обърна жадно на мястото си, за да види как Дъмбълдор застава на колене на пода до вратата. Когато Дъмбълдор се изправи, той държеше позната плитка каменна купа със странни символи по ръба й. Той постави Мислоема на бюрото пред Хари.

— Изглеждаш притеснен.

Хари наистина гледаше Мислоема с известни опасния. Предишните му опити със странното приспособление, което съхраняваше и показваше спомени и мисли, който въпреки точността си беше не особено удобен. Последният път, когато се бе ровил в съдържанието му бе видял повече, отколкото бе искал. Въпреки това Дъмбълдор се усмихваше.

— Този път ще влезеш в Мислоема с мен… и за разлика от друг път — с разрешение.

— Къде отиваме, сър?

— На пътешествие по алеята на спомени на Боб Оджън. — каза Дъмбълдор, изваждайки от джоба си кристална бутилка, в която се въртеше сребристо бяло вещество.

— Кой е Боб Оджън?

— Бил е служител в Отдела на Нарушаване на магическите закони. — каза Дъмбълдор. — Почина преди известно време, но преди това успях да го издиря и да го убедя да ми довери тези спомени с мен. Ще го придружим на посещение, което е направил по време на изпълнение на служебните си задължения. Ако застанеш до мен, Хари…

Ала Дъмбълдор се затрудни да отвори запушалката на кристалната бутилка. Наранената му ръка изглеждаше вцепенена и мъчителна.

— Да… да ви помогна, сър?

— Няма нужда, Хари…

Дъмбълдор насочи пръчката си към бутилката и коркът отхвръкна.

— Сър, как наранихте ръката си? — попита Хари отново, гледайки почернелите пръсти със смесица от погнуса и съжаление.

— Сега не е време за тази история, Хари. Не още. Имаме среща с Боб Оджън.

Дъмбълдор изсипа сребристото съдържание на бутилката в Мислоема, където то се раздвижи и заблещука — нито течност, нито газ.

— След теб. — каза Дъмбълдор, сочейки купата.

Хари се наклони напред, пое си дъх дълбоко и потопи лицето си в сребристото вещество. Почувства как краката му напускат пода на кабинета, той падаше, падаше през виреща се тъмнина и накрая, доста внезапно запримига на заслепителна слънчева светлина. Преди очите му да свикнат, Дъмбълдор се приземи до него.

Седяха на междуселска пътека, оградена с висок оплетен жив плет, под лятно небе, толкова светло и синьо като незабравки. На десет стъпки от тях стоеше пълничък мъж, носещ огромни тъмни очила, които караха очите му да изглеждат малко къртичи. Той четеше дървена табела, която бе закачена на една калина14 от лявата страна на пътя. Хари знаеше, че това трябва да е Оджън — той бе единственият човек наоколо и носеше странната смесица от дрехи, често използвана от магьосници без особено много опит в това да приличат на мъгъли: в този случай това бяха работна престилка, гети и раиран цял костюм за къпане. Преди Хари да може да огледа странният му външен вид, Оджън внезапно тръгна по пътеката.