Хари Потър и Нечистокръвния принц
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и Нечистокръвния принц». Краткое содержание книги:
Дъмбълдор и Хари го последваха. Когато минаха покрай дървената табела, Хари погледна двете й посоки. Едната сочеше обратно към пътя, откъдето идваха — Грейт Хенгълтън, пет мили. Посоката сочеща след Оджън бе Литъл Ханглетън, една миля.
Те повървяха известно време, без да виждат нищо друго освен калини. Голямото синьо небе над главите им и шумоленето на фигурата в работна престилка пред тях. Пътеката завиваше на ляво и се спускаше надолу, клонейки стръмно по едната страна на хълма. Затова и забелязаха внезапно изгледа към голяма долина лежаща пред тях. Хари можеше да види село, несъмнено Литъл Ханглетън, сгушено между два стръмни хълма, с църквата и гробището, които се виждаха съвсем ясно. През долината на противоположната страна на хълма се издигаше красиво имение, заобиколено от широко пространство кадифено зелена поляна.
Оджън пое с неохотна стъпка надолу по стръмния хълм. Дъмбълдор забърза крачките си, а Хари побърза, за да не изостане. Мислеше, че Литъл Хенглетън трябва да е крайната им цел и се зачуди, както в нощта, когато бяха потърсили Слъгхорн, защо трябваше да се приближат от толкова далече. Скоро откри, че греши, мислейки, че ще отидат в селото. Пътеката зави надясно и когато завиха зад ъгъла, видяха крайчеца на работната престилка на Оджън да изчезна през дупчица в плета.
Дъмбълдор и Хари го последваха по тясна, мръсна пътека, оградена от по-високи и диви калини спрямо тези зад тях. Пътеката бе твърде извита, камениста и с много дупки, спускайки се надолу по хълма като предишната и изглеждаше така сякаш клони към група дървета надолу. Скоро пътеката стигна до шубрак и Дъмбълдор и Хари спряха зад Оджън, който бе спрял и извадил пръчката си.
Въпреки безоблачното небе старите дървета правеха тъмна, мрачна, хладна сянка и Хари чак след няколко мига съзря постройката, полу-скрита в стволовете на гъстите непроходими гори. Стори му се, че това е много странно избрано място за къща или поне особено решението да се оставят дървета да растат наоколо, спирайки светлината и гледката към долината долу. Чудеше се дали бе необитаема: стените и бяха обрасли с мъх и толкова много керемиди бяха паднали, че покривните греди се виждаха на места. Навсякъде наоколо растеше коприва, чийто стъбла достигаха прозорците, които бяха малко и зацапани с мръсотия. Точно след като бе заключил, че никой не може да живее тук, един от прозорците се отвори с трясък и тънка струя пара или дим излезе от там, сякаш някой готви.
Оджън се придвижи напред тихо, и както изглеждаше на Хари, доста предпазливо. Когато тъмните сенки на дърветата се плъзнаха над него, той спря отново, гледайки входната врата, на която някой бе одрал мъртва змия.
Последваха шумолене и пукот и дрипав мъж тупна от близкото дърво, приземявайки се на крака точно пред Оджън, който подскочи назад толкова бързо, че настъпи края на работната си престилка и се спъна.
— Не си добре дошъл.
Човекът пред тях имаше мръсна коса, толкова сплъстена с нечистотии, че не можеше да се разбере какъв цвят е. Няколко от зъбите му липсваха. Очите му бяха малки и тъмни и гледаха в различни посоки. Можеше да изглежда смешно, ала това не бе така. Впечатлението беше по-скоро плашещо и Хари не можеше да обвини Оджън, че отстъпи няколко назад крачки преди да заговори.
— Ъъ… добро утро. Аз съм от Министерството на магията…
— Не си добре дошъл.
— Ъъ… съжалявам… не Ви разбирам. — каза нервно Оджън.
Хари си помисли, че Оджън е изключително глупав — непознатият бе показал ясно, по мнението на Хари, най-вече размахвайки пръчка в една ръка и къс и доста окървавен нож в другата.
— Разбираш го, сигурен съм, Хари? — каза Дъмбълдор тихо.
— Да разбира се. — каза Хари разколебан. — Защо Оджън не може?
Но когато погледна отново мъртвата змия на вратата, той внезапно разбра:
— Той е змиеуст?
— Много добре — каза Дъмбълдор кимайки и усмихвайки се.
Мъжът в дрипи се приближаваше към Оджън с нож в едната ръка и пръчка в другата.
— Вижте… — започна Оджън, но беше твърде късно. Последва гръм и Оджън бе на земята, стискаше здраво носа си, докато мръсна жълтеникава пихтия бликаше между пръстите му.
— Морфин! — каза силен глас.