Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Една кранта танцуваше на естрадата — ту повдигаше, ту спускаше фустите си, но аз не й обръщах внимание. Поръчах бутилка бира и по едно време, хоп, нагласи се до мен едно пиленце, миличко, черничко, наплескано с мазила като с мистрия.
— Може ли, деденце? — рече ми тя и се засмя.
Аз кипнах; идеше ми да я сграбча за гушата, сукалчето му недно! Но се удържах, дожаля ми за женския род, повиках келнера.
— Шампанско! — поръчах аз.
(Прощавай, началство, похарчих твои пари, но обидата беше голяма, не биваше да се посрамя, не биваше да бъдеш посрамен и твоя милост, началство, трябваше да накарам тази хлапачка да падне на колене пред нас. Трябваше. Няма да ме изоставиш ти така беззащитен, знам те аз теб, в такъв труден час. И тъй, шампанско, гарсон!)
Донесоха шампанското, поръчах и сладкиши, наредих за още шампанско. Мина един с жасмин, купих цялата кошница, изтърсих я в скута й.
Пиехме, пиехме, ама на, кълна ти се, началство, не я докоснах с пръст. Знам си аз работата; когато бях млад, първата ми работа беше да пипна; сега, като поостарях, първата ми работа е да харча. Да се покажа галантен кавалер, да пръскам парите; пощуряват жените от такива маниери, пощуряват, мискинките им недни, и гърбав да си, и стар, и разкапан, и кьосе, всичко забравят. Нищо не виждат, мръсниците им с мръсници; само едно — ръката, която пръска парите.
Харчех, значи, аз, да си жив и здрав ти и господ стократно да ти ги върне, началство, харчех, и онази хлапачка не можеше да се откъсне вече от мен. Примъкваше се полека-лека, притискаше коленцето си към мотовилите ми, ама аз — дърво, па макар и да изгарях отвътре. Това кара жените да пощръкляват, да го знаеш, ако ти се случи такова нещо. Да чувствуват, че отвътре изгаряш, и все пак да не посягаш.
Както и да е, да не ти разправям сега надълго и нашироко — стана полунощ, мина; угасиха една по една лампите, затваряха кафе-шантана. Измъкнах пачка хилядарки, платих, дадох и един голям бакшиш на келнера.
Малката се залепи за мен.
— Как се казваш? — запита ме тя с отпаднало гласче.
— Деденце! — отвърнах аз язвително.
Безсрамната женска ме ощипа силно.
— Ела… — рече ми тя и ми намигна.
Хванах ръката й и я стиснах многозначително.
— Да вървим, мъничкото ми… — отвърнах аз с дрезгав глас.
За останалото се досещаш. Извадихме си очите. И след това потънахме в сън. Когато се събудих, беше вече пладне. Огледах се наоколо и какво да видя! Една малка стаичка, чистичка, спретната, няколко кресла, умивалник, сапуни, шишета, шишенца, огледала, огледалца… По стените бяха окачени много пъстроцветни рокли и множество снимки — моряци, офицери, капитани, жандарми, танцувачки, жени, чието облекло се състоеше само от чифт пантофки. И до мен, в леглото, топло, уханно, рошаво, женското племе.
«Е, Зорбас — измърморих и затворих очи, — жив влезе в рая; хубаво е тук, не мърдай от това място!»
Всеки човек, и друг път съм ти го казвал, началство, си има свой рай; на твоя милост раят навярно е пълен с книги и големи дамаджани с мастило; на друг пък е пълен с бъчви с вино, узо, коняк; на трети — с цели купища английски лири; на мен пък раят ми е такъв: една малка благоуханна стаичка с пъстроцветни рокли и благовонни сапуни и едно широко двойно легло с пружини, и до мен — женският род.
Признат грях не е грях; цял ден не си подадох носа навън. Къде да отида? Какво да правя? Зарежи я; добре ми беше тук. Поръчах в най-добрата гостилница да ни донесат цяла табла с гозби, все укрепващи — чер хайвер, пържоли, риби, много плодове, кадаиф. Изкарахме си отново очите, пак заспахме; събудихме се надвечер, облякохме се, хванах я под ръка и отидохме в кафе-шантана, където работеше.
Но да не ти разправям всичко надълго и нашироко, та да ти объркам главата, началство — тази програма продължава и досега. Ала не се притеснявай, гледам си и работата. От време на време излизам да пообиколя из дюкяните, хвърлям по някой и друг поглед, ще купя теленото въже, ще взема всичко, каквото ни трябва, бъди спокоен. Ден по-рано, ден или седмица по-късно, все това е! Бързата кучка, казват, слепи ги ражда! Не бързай тогава. В твой интерес е — чакам да ми се отворят очите, да ми се поизбистри главата, та да не ни изиграят. Теленото въже трябва да е хубаво, първо качество, защото иначе сме загубени; имай, значи, търпение, имай ми доверие.
И не бери никак грижа за мутрата ми; на мен приключенията много ми понасят, за няколко дни станах двайсетгодишен момък. Чувствувам толкова сили, че ще ми покарат, струва ми се, нови зъби; боляха ме, помниш ли, бъбреците, сега съм чудо; всяка сутрин се гледам в огледалото и се чудя, че косите ми още не са станали гарвановочерни.