Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
— Дизел — каза Стрелеца. — Това не означава ли гориво?
— Да — потвърди Еди. — Чип, тази помпа работи ли?
— Работи, работи — този път гласът му звучеше малко незаинтересовано. — Много хора зареждат баш тука.
— Мога да я пусна, господине — каза Бархетната риза. — По-добре ме оставете аз да го направя — малко е капризна. Можете ли вие и приятелят ви да ме прикривате?
— Да — каза Роланд. — Започни да изливаш ето тук — след което посочи към склада.
— Ей, я стига! — възропта изумено Чип.
Колко ли време отне всичко това? Еди не можеше да каже. Единственото, което усещаше, беше кристалната яснота на възприятията си. Бе почувствал подобно нещо само веднъж преди — докато си задаваха гатанки с Блейн Моно. Това чувство засенчи всичко друго с ослепителния си блясък, дори болката в крака му, където пищялът му навярно бе пронизан от куршума. В момента усещаше цялата смрадливост на това място — вонята на разваленото месо, на застоялата продукция, на ферментиралите джибри и гранясалата мазнина, на апатичната леност и мързел, както и божествения аромат на дърветата, които растяха недалеч от този мръсен селски магазин. До ушите му достигаше далечното бръмчене на самолет, който се носеше нейде в небесата. Младият мъж усещаше, че харесва господин Бархетна риза, защото господин Бархетна риза беше тук, беше с тях, бе свързан с Еди и Роланд посредством най-силната връзка през тези няколко минути. Колко ли време обаче им отне всичко това? Не, едва ли можеше да каже, тъй като нямаше ясно усещане за изнизването на минутите. Ала едва ли бяха минали повече от деветдесет секунди след оттеглянето им от предната част на магазина. В противен случай вече отдавна да се въргаляха изпозастреляни на земята.
Роланд посочи наляво, после се обърна в другата посока. Двамата с Еди застанаха с гръб един към друг върху площадката за товарене, на разстояние близо два метра един от друг, вдигнали оръжията си до страните си като мъже, които са си обявили дуел. Господин Бархетна риза скочи от края на площадката, пъргав като щурче, след което хвана хромирания лост от едната страна на старата дизелова помпа. Той започна да го движи енергично и цифрите в малките прозорчета се завъртяха назад, ала вместо да стигнат до нулата, замръзнаха на 0 0 1 9. Господин Бархетна риза пробва отново, но като видя, че усилията му не се увенчават с резултат, сви рамене и издърпа металния накрайник от гнездото му.
— Джон, недей! — извика му Чип. Той продължаваше да стои на прага на вратата на склада, вдигнал ръце в предупредителен жест — едната чиста, а другата оплескана с кръв чак до лакътя.
— Разкарай се веднага оттам, Чип, ако не искаш да…
Внезапно двама мъже изникнаха от страната на Еди в задната част на смесения магазин в Ийст Стоунхам. И двамата бяха с дънки и бархетни ризи, ала за разлика от тази на клиента на Чип техните бяха чисто нови — ръкавите им имаха безупречни ръбове. Еди не хранеше никакви съмнения, че са ги закупили специално за случая. Той веднага разпозна единия от гангстерите — за последен път го бе видял в Манхатън — в книжарничката на Калвин Тауър „Ресторант за мисълта“. Освен това веднъж вече Еди беше убил този човек. След десет години в бъдещето, ако можете да повярвате на това. В „Наклонената кула“, заведението на Балазар, и то със същия револвер, който стискаше сега в ръката си. Откъс от една песен на Боб Дилън внезапно изникна в съзнанието му — нещо за цената, която човек трябва да плати, за да не върши всичко по два пъти.
— Хей, Голям нос! — извика му Еди (както почти всеки път, когато се срещаше с тази отрепка). — Как я караш, пич?
Всъщност Джордж Бионди изобщо не изглеждаше добре. Дори собствената му майка не би казала, че е симпатичен (малко трудно с тази огромна човка), да не говорим, че в момента лицето му беше подпухнало и оцветено от белези, които едва бяха започнали да избледняват. Най-грозният от тях беше точно между очите му.
„Аз направих това — помисли си Еди. — В задната част на книжарницата на Тауър.“ Така беше, макар и да изглеждаше, че се е случило преди хиляда години.
— Ти — процеди Джордж Бионди. Изглеждаше прекалено изненадан, за да вдигне пистолета си. — Ти. Тук.
— Аз, тук — съгласи се Еди. — Що се отнася до теб, май трябваше да си останеш в Ню Йорк. — И след като изрече тези думи, отнесе грозното лице на гангстера с изстрела си. Същата участ сполетя и другаря на Джордж.
Господин Бархетна риза бе натиснал спусъка на ръкохватката и тъмна течност зашуртя от металния накрайник. Тя опръска Чип, който изпищя като малко дете и скочи от товарната площадка.