Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
Ратиган Разпитвачката.
— Е? — обади се хладно. — Наистина ли е чак толкова разстроена?
— Разстроена е, и то здравата, но не аз съм причина за това.
— Нима?
— Не, дявол да го вземе, а сега спрете на първата пряка — искам да сляза от тази идиотска кола!
— Като за свенливо момченце от Северен Илинойс езикът ви е твърде цветист, господин Хемингуей!
— О, я вървете по дяволите, госпожице Ратиган!
Това попадна в целта. Забелязах я, че се оклюма. Ако не внимава, наистина щях да я намразя и тя го разбра.
— Констанс — кротко ме поправи.
— Констанс — казах. — Не съм виновен, че хора се давят във вани, умират от препиване, падат по стълбите или ги арестуват. Защо не се качихте горе? Вие сте най-старата приятелка на Фани.
— Боях се, като ни види двамата, да не й дойде прекалено много; главата й да не се пръсне, че после няма как да й я съберем.
Вдигна крак от газта и от бесните седемдесет мили в час свали скоростта на притеснителните шейсет и една-две. Ала не спираше да впива нокти в кормилото, сякаш ме стискаше за раменете и ме разтърсваше. Казах:
— Най-добре ще е веднъж завинаги да я измъкнете оттам. Сега цяла седмица няма да спи и то ще я убие — изтощението. Никой не може да живее само с майонеза.
Констанс намали скоростта до петдесет и пет.
— На тебе ли си го изкара?
— Нарече ме Тифусна Мери, също като вас. Аз май съм всеобщият изкупителен козел, разпръсквам заразни бълхи. Домът очевидно е сполетян от епидемия, обаче преносителят не съм аз. На всичко отгоре Фани е сторила някаква глупост, Каква?
— Не зная. Не иска да ми каже. На себе си се сърди. На вас може да признае. Имам ужасното чувство, че сама си го е навлякла.
— Как?
Лимузината намали на четирийсет. Констанс ме наблюдаваше в огледалото за обратно виждане. Облизах устни.
— Имам само догадки. Нещо в хладилника й, каза. Ако нещо й се случело, каза, да съм погледнел в хладилника. Боже мой, каква глупост! Не можете ли да се върнете там по-късно, сама, да надникнете в тоя проклет хладилник и да разберете как, защо и какво може да е онова, което Фани е подмамила в жилището и сега умира от страх от него?
— Христе в мрака — промърмори Констанс, затваряйки очи. — Богородице озарена!
— Констанс! — изкрещях неистово.
Защото бяхме преминали на червено, без да се озърнем.
За щастие бог беше там и ни преведе през пътя.
Спря пред жилището ми, излезе от колата, докато си отключвах, и провря глава през вратата.
— Значи тук се пишат гениалните произведения!
— Късче от Марс на земята.
— А това е пианото на Кейл, нали? Чувах как музикалните критици веднъж се опитали да му го изгорят. И как, друг път, клиентите се струпали в бръснарницата да го ругаят и да си показват косите.
— Кейл си тежи на мястото.
— Да си се поглеждал скоро в огледало?
— Той положи всички усилия.
— Само на половината ти глава. Другия път, като дойдеш вкъщи, напомни ми — баща ми между другото беше и бръснар. Научи и мен. Защо стоим на прага? Боиш се, че съседите ще те одумват, ако — по дяволите! Ето го, пак! Каквото и да кажа, все излиза вярно. По-неподправен човек не познавам. Не бях срещала срамежлив мъж, откакто станах на дванайсет.
Надникна по-навътре.
— Ужас, каква сбирщина. Не разтребваш ли? Какво е това — четеш по десет книги наведнъж, половината комикси! Това там до машината прилича на дезинтегратора на Бък Роджърс! Капаците на кутиите май ги хвърляш, тъй ли?
— Точно тъй — отговорих.
— Ах, каква кочина — възкликна, с желание да ме поласкае.
— Всичко мое е ваше.
— На това легло и полусекс не може да се прави.
— Единият от партньорите трябва да лежи на пода.
— Исусе, машината ти от коя година е?
— От 1935-а, „Стандарт Ъндъруд“, стара, но страхотна!
— Също като мене, а, момчето ми? Хайде, покани древната звезда да й отвинтиш обеците!
— Трябваше да се върнете при Фани и да и огледате хладилника, забравихте ли? Освен туй, ако ще нощувате тук, само на „лъжици“!
— Значи много прибори, а ни една вилица?
— Няма вилица, Констанс.
— Споменът за кърпеното ти бельо е смазващ!
— Не съм Микеланджеловият Давид.
— Уви, наистина не си. Лека нощ, детенце. Поемам към Фаниния хладилник. Благодаря!
Целуна ме тъй, че едва не ми спука тъпанчето, излезе и замина.
Залитайки от целувката, успях да стигна до леглото.
Което не биваше да правя.
Защото след това ме навести Сънят.
Всяка нощ малката дъждовна буря идваше пред вратата ми, постояваше, пошушваше нещо и си отиваше. Боях се да отворя. Страхувах се да не намеря там Кръмли, целия вир-вода, с разискрен поглед. Или Шейпшейд, да проблясква и да се движи на подскоци като в стар филм, с провиснали от веждите и от мустаците му водорасли…