Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Прав сте — казах. — И аз веднъж пътувах така. Беше ноември. Кишавица. Здрач. Пейзажът от двете страни на железницата след германците знаете какъв беше. Стоим ние, пушим на площадката. Един тип, загледан в мъглата и ръмежа, току се обади: „Правилно германците наричаха тази страна «шайзеланд»“. Не се стърпях тогава: „Ако жена ти е слагала рога с мен или с някой друг, не разправяй навред за срама си. Ако си нищожество, няма защо да хулиш родната си земя.“ Сетне съвсем побеснях: „Ако сега, както казват твоите любими германци, не направиш «халт маул»24, ще отворя вратата — и ще те изхвърля в движение…“ Той си глътна езика. Прибра се в купето.
Физиономията ми при спомена сигурно е изглеждала доста необикновено, защото Висоцки се бе втренчил стреснат в мен. А аз внезапно се засрамих от този спомен и от някогашното си вълнение.
… Влакът громолеше из тъмнината. Висоцки отмести поглед, също развълнуван.
— А защо се занимавате с превозите на колхоза? Май имате някакво образование, ако се съди по говора и по държанието ви.
— Е, цяло Олшани клюкарствува за мен и все някой ще ви разкаже, та нека по-добре да бъда аз.
— Вярно. Клюките в такива градчета са нещо неминуемо.
— Образованието ми не е кой знае какво — четири класа в полска гимназия. Изхвърлиха ме за участие в политически кръжок. Сетне започна войната.
— Защо не завършите някакви счетоводителски или агрономически курсове?
— Не. Все пак и счетоводителят, и агрономът са някакви фигури на село. А на мен до гуша ми дойде от усложнения. Поляците обесиха мой братовчед точно преди войната.
— За какво?
— Можеш ли разбра. Почти не го познавах. Разправят, че убил някакъв провокатор, а представиха работата така, че убийството било уж криминално… Друг мой братовчед беше разстрелян от германците направо на улицата заради участие в нелегалната борба. Едни разправят, че в Кладно, други, че го били откарали в Белосток. Та виждате, хич не ми е широко около врата. По-добре да си трая тук. Както казват руснаците, от рогозка не се пада. Кротувам си — пък да върви всичко по дяволите.
Тринадесета глава
На заранта позвъних в Кладно на Максим Смицки, един от най-добрите, ако ли не най-добрият познавач на града и околностите. За късмет го заварих в къщи.
— Максиме, чувал ли си историята на Олшанския замък?
— Приятелю, ти ме смяташ за дете. Току-виж ме сложиш на чина и ме накараш да уча история…
— Какво?
— Стихчета от буквара.
— Хм. Ама че го рече. Искаха да рушат замъка в Олшани…
— Кой?… Ах, мамицата им!… Кой?
— Не мога да ти кажа… Обещах да мълча. Нямало да се повтори. Та ти като „охрана на културните паметници“ помни това и при удобен случай го посплаши. Закачете нова паметна плоча.
— Ах, по дяволите! А толкова красива легенда е свързана с него. Ам-ма, че работа!
— Може тя да е имала някаква реална основа.
— Каква?
— Чувал ли си за бунта на Валюжинич? За посланието на кладненския епископ?
— Хайде, хайде, елементарни неща.
Той много приличаше на Марян. Шегуваха се по един и същи начин: съответно на епохата и на времето. И все пак той не беше същото, не беше. Макар да бе истинска подвижна енциклопедия.
Тогава нещо ми хрумна:
— Максиме, какво знаеш за разстреляните в Кладно в последния ден преди отстъплението на германците?
— Има паметник. По-точно плоча. Само че тук са избити половината. Другата част по-нататък, край Белосток. Не се знае кой къде. Разстреляни са били поляци и белоруси.
— Помниш ли текста?
— Помня го, но за по-сигурно ще си погледна картотеката.
И след пауза:
— Ето, слушай. Първо на полски, сетне на белоруски.
Тук почиват останките
на 22 боеца от Съпротивата,
убити от хитлеристите
на 17. VII. 1944 година.
Аблоцки от Краков
П. Ромски
В. Станкевич от Олшани.
В. Висоцки от Кладно,
а също и седемнадесет души
неизвестни.
Вечна слава на
героите.
— Благодаря, Максиме, до нова среща. — Затворих телефона.
Защо ми хрумна да питам за това? Всичко в тази история бе загадка, затова се налагаше да се вглеждам във всичко. Какво означаваше онзи човек под прозорците? Случаят в музея? Приспиването на кучетата? Убийството? (да, подсъзнателно усещах, че е убийство и дори желаех да е така, иначе би било прекалено нелепа смърт). Бележката, написана уж от мен? Странните налудничави хора в Олшанка (а аз дори успях да проверя, че никой от тях през последните два месеца не беше ходил в Минск). В края на краищата цялата тази история със старата легенда и странната й връзка със съвременността, чудноватото прераждане на старата приказка. Пък и, общо взето, къде е могъл да изчезне такъв човек като Валюжинич? Макар че… Макар че е могъл след последния си разгром да пришпори коня и следите му, както казва един велик историк, да „се изгубят в мрака на историята“. Но тази история е моята история, а не другата, в замъка — твърде мръсна и в много отношения дори страшна.
24
Затвори си устата (нем.). — Б.пр.