Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
— Вижте какво — казах, — нямам представа коя сте. — Взех молива до телефона и започнах да го въртя между пръстите си. — Сигурна ли сте, че ви познавам?
— Естествено, че ме познаваш. Нали ти казах последния път. Аз те познавам и ти ме познаваш. За какво ми е да те лъжа. Нямам излишно време за разговори с непознати. Явно нещо ти се губи в спомените.
— Не знам. Но наистина…
— Престани — прекъсна ме тя. — Не мисли толкова много. Ти ме познаваш и аз те познавам. Важното е… добре де, погледни го така: ще бъда много мила с теб. А от теб не се иска нищо. Не е ли прекрасно? От теб не се иска нищо, ти нямаш никакви задължения, аз правя всичко. Всичко. Не е ли страхотно? Затова престани да мислиш толкова много. Престани да усложняваш нещата. Отпусни се. Представи си, че в топъл пролетен следобед си се излегнал в мека кал.
Аз продължавах да мълча.
— Спиш. Сънуваш. Лежиш в мека топла кал. Забрави за жена си. Забрави, че си безработен. Забрави бъдещето. Забрави всичко. Всички сме дошли от топлата кал, всички отиваме пак в нея. Накрая… А, между другото, господин Окада, кога за последен път си спал с жена си? Помниш ли? Преди доста време, нали? Може би преди две седмици.
— Извинявайте, но гостите дойдоха.
— Повече от две седмици, нали? Личи от гласа ти. Може би преди три седмици?
Не казах нищо.
— Както и да е — допълни жената с глас, който сякаш помиташе с метличка прахта от щорите. — Това си е ваша работа — между теб и жена ти. Но аз ще ти дам всичко, каквото поискаш. А ти, господин Окада, няма да имаш никакви задължения. Само завий зад ъгъла, и готово: свят, който не си виждал никога. Нали ти казах, че нещо ти се губи в спомените? А ти още не го проумяваш.
Продължавах да стискам слушалката и да мълча.
— Огледай се — подкани жената. — Огледай се и ми кажи какво има там. Какво виждаш?
Точно тогава се звънна на входната врата. Изпитах облекчение и затворих телефона, без да казвам и дума.
Лейтенант Мамия беше изключително висок плешив възрастен господин, който носеше очила със златни рамки. Имаше загорелия, здрав вид на човек, работил на полето, без нито грамче тлъстина по тялото. Ъгълчетата и на двете му очи бяха белязани с по три дълбоки бръчки, съвършено симетрични от двете страни, сякаш той се канеше да ги присвие срещу силна светлина. Трудно бих определил възрастта му, но със сигурност беше прехвърлил седемдесетте. Представих си, че на младини е бил много снажен. Личеше от изправената стойка и точните движения. Държеше се и говореше изключително уважително, но това създаваше впечатление не на подчертана официалност, а на убедителна изрядност. Лейтенантът явно беше свикнал сам да взима решения и да носи отговорност за тях. Беше с обикновен светлосив костюм и бяла риза с вратовръзка на сиви и черни райета. Този делови костюм очевидно бе ушит от плат, доста дебел за горещата влажна утрин, но по лицето му нямаше и капка пот. Лявата му ръка беше изкуствена и той си беше сложил тънка ръкавица в същия светлосив цвят като на костюма. Пъхната в тази сива ръкавица, протезата изглеждаше особено студена и безжизнена в сравнение с окосмената и загоряла от слънцето дясна ръка, в която старецът държеше платнен вързоп, завързан на възел отгоре.
Поканих го да седне на канапето в хола и му донесох чаша зелен чай.
Той се извини, че нямал визитна картичка.
— Навремето преподавах обществознание в една провинциална частна гимназия в префектура Хирошима, но откакто съм се пенсионирал, не правя нищо. Отглеждам зеленчуци — по-скоро като хоби, проста земеделска работа. По тази причина не нося визитка картичка, макар и да съзнавам, че е ужасно грубо от моя страна.
Аз също нямах визитна картичка.
— Ще прощавате, но може ли да попитам на колко години сте, господин Окада?
— На трийсет — отговорих аз.
Той кимна. После отпи от чая. Нямах представа какво означава за него, че съм на трийсет години.
— Живеете в много уютна тиха къща — рече старецът, сякаш за да смени темата.
Обясних му, че е на вуйчо ми и плащам символичен наем. Допълних, че при нашите доходи не бихме могли да си позволим да живеем в къща и на половината на тази. Той кимна и хвърли крадешком няколко колебливи погледа наоколо. Последвах примера му и сторих същото. „Огледай се“, ми беше заповядал женският глас. Сега, след като се огледах по нов начин, съвсем съзнателно, видях, че в обстановката се долавя някаква студенина.