Белия дявол — Синове

— Да, княз, заповед!

„Чакам отговора ти, Спайдер“ — ликуваше Константин, макар да знаеше, че такъв няма да има. Филип присви калните си очи, качи Зоя на седлото, но преди да скочи на Атаман, подхвърли през рамо:

— Добре, княз Марс… Докато Вангел е в плен, ще се подчинявам. Но отведем ли го в безопасност, ще те науча как се говори със законния княз Авалов!

Когато Атаман отмина, Марс свика македонците, раздаде им по една златна лира и разпусна отряда си. Изгледаха разпръсването на хората, яхнаха конете и обходиха местността. Тракия се ширеше пуста и равнинна, зелена като персийските килими на везирите Кюпрюлю, оттатък, през Хебър на един ден път ходом, се извисяваше естествената крепост на Одрин, но нито около него, нито на същия преход околовръст се виждаше някакво движение на аскери.

— Марс?

— Да.

— На мястото на Спайдер ти какво би отговорил?

— Не те разбирам?

Константин задържа коня си.

— Ти имаш причини да мразиш нашия дом… Майка ми, мен…

— Не мразя семейството на баща си! — глухо, много глухо, като че ли задавено звучеше гласът на този скитник. — Но имам свои причини да бъда негов син!

— Кой оспорва баща ти, Марс?

Синът на слугинята не отговори. Спайдер беше намерил брод през реката и сега, следван от прашен облак, препускаше към града. Дълго се взираха в отдалечаващия се конник…

— Марс?

— Да.

— Не искам да те измъчвам с излияния… Ти си мой брат много повече от Филип… Държа да го знаеш.

Копелето кимна едва забележимо, но продължи да мълчи.

— Знаеш ли, че става трето лято… откак Вангел е пленник на джагалите?

— Пораснал е… Има мъжки ръст. Очите му са сини като на момиче, но тежки и остри като на орлите!

— Вангел е дете…

— Не! — Срещнаха очите си. „И твоите са остри и тежки, Марс, само дето не са сини и по-скоро вълчи, отколкото орлови.“ — Ще го видиш, Константине. Той не е детето, което отвлякоха от дома ти.

— Господ да ги убие! За мен винаги ще остане дете.

„Защо са ми толкова чужди тези мъже? — мислеше Марс, заслушан в гласа му. — Единият не крие презрението си, другият ми декларира любовта си… двата полюса на махалото, чието начално ускорение е дал нашият баща. Тогава защо не чувам песента на кръвта? Защо не се чувствувам част от Великото всичко и защо преча на тези князе да си прегризат гърлата… Тогава Зоя ще бъде моя…“ Марс избягваше да гледа хърватката, но когато погледът му паднеше върху нея, заболяваха го и очите, и душата.

— Марс?

— Слушам.

— Ако освободим Вангел, Кенан паша ще удари Скендера.

— Ще пратим наемниците в Молдова. Ще ударят не само Скендера. Няма да пожалят ни Лазар, ни вода Мехия, ни Котленеца.

— Ще трябва да потърсим нови земи… Щом баща ни не можа да избегне еничарския ятаган, ние какъв шанс имаме?

Марс остави тези думи без отговор. Константин беше първородният син на Белия дявол, главата на семейството, както казваше Бриджит, „патер фамилиас“, и той с удоволствие би подчинил волята си на неговата, ако в характера си имаше и най-беглите заченки на главатаря. Тримата братя Авалови, с наемниците на старата княгиня, със златото си биха били страшна сила, ако имаше кой да сплоти рода и да го накара да действа като петте пръста на ръката. За жалост Константин беше роден без енергията на водача, а Филип беше твърде много лешояд, за да поведе рода след величието на Белия дявол… Той, Марс, синът на слугинята, би могъл да подчини Константин… С кръв и насилие да скърши княжеското високомерие на Филип… „Какво ли значи Спайдер?“, но диктат със страх и принуда не би му се усладил, а и не вярваше в злото. Подпрян върху патериците на алхимизма, овладял принципа на полярността, той знаеше, че злото ражда единствено зло и че само усъвършенстването на духа е в състояние да осигури величието му. Филип си служеше с подлост, с насилие, с най-презрените грехове на плътта, а срещу тях той трябваше да противопостави висшите принципи на Умственото всичко. Ако огънят, водата, убийството от засада бяха добри средства срещу враговете на баща му, то те ставаха напълно негодни срещу неговите потомци.