Белият нинджа (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белият нинджа (Част I)». Краткое содержание книги:
— Добро утро, госпожице Язава — отвърна той. — Откъде ме познавате?
— Аз ви търся, господин Линеър.
— Разбирам. Друг път ще поговорим, сега едва ли е най-подходящото…
Вратата на асансьора се отвори и Никълъс влезе в кабината. Томи го последва.
— Охо, проявяваме настойчивост — промърмори Никълъс. Умът му беше на светлинни години от Томи Язава и това, което тя би поискала от него. Ще чака по-подходящ момент, независимо за какво се отнася, реши той.
— Настойчивостта е нещо, на което ни обръщат специално внимание в Академията — отвърна Томи.
Никълъс с нищо не показа, че е оценил проявата на духовитост. Единственото, за което мечтаеше в момента, беше да се спусне на земята и да се махне по-далеч оттук.
— Разбирам, че вероятно не съм улучила най-подходящото време — подхвърли Томи. — Но просто ми се налага да поговоря с вас.
Никълъс осъзна, че стиска някакво листче в шепата на лявата си ръка, разтвори го и видя името и телефона на психиатъра доктор Муку, надраскани с небрежния почерк на доктор Ханами. За миг се озадачи от факта, че адрес липсва, после забеляза някакъв номер и разбра, че кабинетът на този Муку се намира в същата тази огромна сграда. Удобно, много удобно, помисли си той. Кой знае колко пациенти са си разменили двамата доктори. Представи си ги като играчи на тенис, които си прехвърлят пациентите през мрежата и после събират богатата реколта от хонорари. Смачка листчето с ядосано сумтене и го запрати в ъгъла на кабината.
— Господин Линеър…
Вратата се плъзна встрани и пред очите им се появи огромното фоайе, в което доминираше скулптура от черна скала, издигната в средата на изкуствено езерце с шадраван и увивни растения по брега. Никълъс се измъкна от кабината и с бърза крачка се насочи към изхода.
Томи се наведе и вдигна смачканото листче от пода на кабината. Хвърли кратък поглед върху написаното и забърза след Никълъс. Настигна го на няколко крачки от автоматичните врати, чиито стъкла бяха леко матирани и не пропускаха вътре топлината на слънчевите лъчи.
— Господин Линеър, моля ви…
— Друг път, сержант Язава — рече Никълъс и излезе на тротоара.
— Въпросът е на живот и смърт, господин Линеър — изравни крачка с него Томи. — Става въпрос за вашия живот! За вашата смърт! — Той объркано замълча и тя незабавно се възползва от паузата: — Исках да ви съобщя това по по-дипломатичен начин, но вие не ми оставихте друг избор. Според едно шифровано съобщение, което прехванахме и дешифрирахме едва вчера, вие сте набелязан за ликвидиране от терористичната група „Червена армия“ и това трябва да стане в рамките на една седмица, считано от днес. Аз бях…
Последните думи на Томи потънаха в остър писък, многократно усилен от ехото между гигантските небостъргачи. В следващия миг някаква сянка се стрелна между тях и блестящия диск на слънцето и с глух тътен се стовари на тротоара, само на три-четири метра от краката им.
— Господи! — ахна Никълъс. — Самоубиец!
Томи вече си пробиваше път през светкавично насъбралата се тълпа. Никълъс я последва и през гърбовете на любопитните зяпачи я видя да коленичи до неподвижната мъжка фигура на плочника. Човекът бе паднал на опашката си, счупванията на гръбначния стълб и крайниците му бяха толкова многобройни, че в обезобразеното тяло не можеше да се открие нищо човешко. Кръвта рисуваше странни шарки по бетона, осеян със ситни късчета стъкла, някои от които бяха оцветени в розово, червено или тъмнокафяво.
Томи протегна леко потрепващата си ръка и извърна главата с лице към тях. Задната й част бе смазана изцяло, но лицето, макар и обляно в кръв, беше общо взето запазено.
— Пресвети Боже! — възкликна Никълъс и Томи рязко вдигна глава.
— Познавате ли този човек, господин Линеър?
— Да — кимна Никълъс. — Това е доктор Ханами, хирургът, който ме оперира. — После вдигна глава и ясно видя тъмната дупка във фасадата на сградата. Тя зееше точно там, където се намираше приемната на лекаря.
Двамата се изправиха и започнаха да си пробиват път през възбудено жестикулиращата тълпа. Във фоайето Томи показа картата си на униформената жена от рецепцията и й нареди да извика полиция. После се приближи до Никълъс и двамата се насочиха към асансьора.
— Според правилника вие не трябва да идвате о мен — каза Томи. — Все още нямаме никаква представа какво се е разиграло горе.
Никълъс не каза нищо, очите му внимателно опипаха лицето й.
— Може би е скочил сам, но може и да са го хвърлили — добави тя.