Белият нинджа (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белият нинджа (Част I)». Краткое содержание книги:
Внимателно и изпълнена със страхопочитание, Чонг отвори кутията и му показа съдържанието й — петнайсет прекрасни смарагда.
„Шест от тези смарагди можеш да използваш както намериш за добре — каза му тя. — Да ги превърнеш в пари или в други вещи, от които имаш нужда. Първоначалният им брой беше шестнайсет, но един беше продаден, за да купим тази къща. — Пое дълбоко дъх и добави: — В тази кутия никога не трябва да остават по-малко от девет камъка. Никога! Независимо от ситуацията, в която си попаднал ти не трябва да използваш повече от шест.
— Както знаеш, Со Пенг — моят баща, ни даде тази кутия, когато напуснахме Сингапур. Тя е вълшебна, обладана е от магически сили… — Чонг направи пауза, сякаш чакаше нещо, после продължи: — Виждам, че не се усмихваш и това е добре. Аз вярвам в нейната магия, също както баща си. Той беше много мъдър и опитен човек, Никълъс, съвсем не можеше да се нарече глупак. Той знаеше, че на азиатския континент съществуват много необясними неща, които не се побират в аналитичните представи на съвременния свят. Те се подчиняват на други, неизмерими във времето закони. И аз вярвам, че е така — усмихна се леко тя. — Ако повярваш и ти, силата на кутията и смарагдите в нея ще ти бъдат от полза, когато имаш нужда от тях…“
Никълъс вярваше в наследството на дядо си, вярваше в силата на петнайсетте смарагда, лежащи в тайнствената кутийка. Непосредствено след като двамата С Джъстин се преместиха в Япония, той намери за това наследство надеждно скривалище в къщата. Дълго време не изпитваше никакво желание да използва смарагдите. Просто искаше да са край него, да усеща пулса им в сърцето си така, както човек усеща топлата милувка на слънцето върху кожата си.
Почувствал се напълно загубен в големия град, той искаше час по-скоро да се прибере у дома. Разбра, че е настъпило времето да се възползва от магическата сила на смарагдите.
Беше изгубил своята вяра, това му стана безпощадно ясно и тялото му бе пронизано от тръпките на ужаса. Беше изгубил вярата във всичко, което го бе крепило на този свят и това беше още по-страшно от загубата на „Гецумей но мичи“ и специалната подготовка в изкуството на нинджуцу.
Обяснението можеше да бъде само едно: широ нинджа.
Ако наистина е станал широ нинджа, доктор Ханами няма никаква вина за загубата на паметта му, проблемът му изобщо не беше медицински. Почти реши да се върне и да се извини на хирурга, но беше твърде смутен от собствените си страхове.
Някъде в Токио имаше враг, толкова могъщ, че не можеше да си го представи въпреки силата на богатото си въображение. Кой е той? Защо го е обезсилил, превръщайки го в широ нинджа?
С потръпване си представи гъстата мъгла на неотдавнашните си кошмари, единствената надежда да се измъкне от лепкавата им сивота останаха смарагдите. Да се измъкне от задушаващото свличане в безкрайната бездна. С част от съзнанието си вярваше, че Со Пенг — неговият дядо, е предвиждал настъпването на този момент и е направил необходимото кутийката да попадне в ръцете му. Точно както навремето се беше погрижил скъпоценностите да преминат в ръцете на Полковника и Чонг.
Со Пенг. Разбра, че знае твърде малко за този човек, въпреки разказите на майка си. Много по-малко отколкото знаеше за родителите на Полковника. Дядо му по бащина линия е бил лондонски банкер от средна ръка — уравновесен, честен и доволен от живота човек. Съпругата му — богата еврейка, която така и не била приета в обществото въпреки своите пари, била тъмнокоса и зеленоока красавица, умна и безкрайно любопитна. Родила двама сина, единият от които — Уилям, починал от шарка. Три години след смъртта му, в студената зима на 1915 година, тя дала живот на Денис — бащата на Никълъс.
Беше потънал толкова дълбоко в мисли за миналото, че не видя младата жена, която се втурна в кабинета на доктор Ханами точно в мига, в който той отваряше вратата. Сблъскаха се доста силно, макар че момичето направи опит да се отдръпне. Никълъс се стресна, промърмори някакво механично извинение и се насочи към асансьора.
— Линеър-сан!
Обърна се и видя, че младата жена го е последвала.
— Вие сте Никълъс Линеър.
Във фразата й липсваше въпросителната интонация, но той машинално кимна.
— Здравейте, аз съм Томи Язава, сержант детектив от отдел „Убийства“ на градската полиция. — Тикна под носа му служебната си карта и той я разгледа с онова почти равнодушно любопитство, с което хвърляше поглед върху заглавията на жълтата преса.