Белият нинджа (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белият нинджа (Част I)». Краткое содержание книги:
Време е да го просветя още малко, помисли си Сенжин, после вдигна глава и попита:
— Чували ли сте някога за Кшира, Муку-сан?
— Не, мисля че не съм.
— Кшира е една особена форма на духовно и физическо състояние, която далеч превъзхожда философските убеждения — започна Сенжин. — Тя е една цяла вселена, изразяваща се чрез езика на звуците и светлината.
— Моля? — объркано примигна доктор Муку.
Сенжин запали цигара и я остави да гори, без да дръпне нито веднъж от нея.
— Езикът на звуците и светлината — повтори той. — Вие несъмнено сте чували за „ки“ — основната движеща сила на всичко в този свят — хора, животни, морето, горите, самата наша планета. А истинските сенсеи на Кшира са направили едно забележително откритие — „ки“ съществува под различни форми. За тяхното овладяване е необходима могъща машина, задвижвана от невероятно количество психическа и физическа енергия.
Ясно видя скептицизма, изписал се върху лицето на доктор Муку. Не се изненада. По отношение на човешкия разум доктор Муку ще остане завинаги окован в тесните рамки на съвременната аналитична мисъл. В очите на Сенжин той беше просто един патетичен инвалид, неспособен да разбере нищо извън това, което го бяха учили в университета.
— Особеното при учението Кшира е неговата изключителна гъвкавост — добави Сенжин и рязко се приведе напред. Дръпна от цигарата си и тя изведнъж започна да съска, излъчвайки странна синкавобяла светлина.
Лявата ръка на Сенжин покри лицето на психиатъра със светкавична бързина, той не успя дори да помръдне. Палецът му повдигна очилата на доктора, металните рамки се плъзнаха по потното му чело. После пламтящият край на цигарата се заби дълбоко в лявото око на психиатъра, пръстите на Сенжин стискаха лицето му в желязна хватка.
Ръцете на доктор Муку се вкопчиха в китката на Сенжин, натъпканата с фосфор цигара продължаваше да прогаря окото му. От устата му се откъсна протяжен вик, който бързо затихна в гърлото му и се превърна в приглушено гъргорене.
Сенжин го гледаше така, както се наблюдава интересен сериал по телевизията.
— Обектът не е убивал само жени — прошепна в ухото му той, а на устните му се появи насмешлива усмивка. — Млади и красиви жени… — Връщаше обратно неотдавна подхвърлените от психиатъра предположения. — Вие сбъркахте, доктор Муку. Сбъркахте както за мен, така и за всичко останало!
Стаичката се изпълни с миризмата на изгоряло. Езикът на Сенжин се стрелна между устните му, жаден и ненаситен, опипващ с наслада околния въздух. Това беше вонята на смъртта.
Спря поглед върху диво изцъкленото дясно око на доктор Муку. От него течаха сълзи и той внимателно ги избърса с пръст. Зеницата беше страхотно разширена, сякаш психиатърът беше заклет наркоман. Сенжин много искаше да чуе от устата на доктора как усеща болката и страха. Неговият аналитичен ум положително би открил смисъл в хаоса, би успял да разгради на лесноразбираеми компоненти бурните си усещания в този миг.
— Какво има, Муку-сан? — попита Сенжин. — Какво става с вас?
В това насълзено око се отразяваше цялата вселена. Границите й се очертаваха от агонията, ставаха ясни и релефни от мисълта за приближаващата се смърт.
После окото се закова върху нещо, което дори Сенжин не бе в състояние да види.
Фосфорът продължаваше да прогаря вътрешността на черепа му, но доктор Муку вече не усещаше нищо. Тялото му се сгърчи и се отпусна върху облегалката на стола. Изглежда странно спокоен, помисли Сенжин.
Пресегна се през трупа и отвори чекмеджето на дървената маса до стената. Измъкна оттам миниатюрен магнетофон. Ролките му продължаваха да се въртят, запечатвайки върху лентата всеки звук в малкото помещение. Сенжин беше убеден, че докторът записва разговорите им още от момента, в който е започнал да подозира, че „обектът“ и Сенжин на практика са едно и също лице.
Натисна копчето за изключване и пъхна апаратчето в джоба си.
— Никога няма да разберете колко дълбоко сте се заблуждавали — каза с някакво съжаление той и хвърли последен поглед към безжизненото тяло на психиатъра.
После присви очи и ги насочи към ослепителното слънце на своите спомени, в съзнанието му изплуваха всички подробности от това, което ставаше след посещението на кабуки-пиесата „Музуме Дойожи“. Отвеждаше своите компаньонки в скъп ресторант и там ги предразполагаше към психологически анализ на главните герои. А после, вкусвайки с наслада от тези странни, но възбуждащи апетита му разговори, той бавно и внимателно пристъпваше към гвоздея на програмата — болезненото, еротично и продължително, влудяващо сетивата му изкуство на изтънченото убийство.