Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
— Значи във всяко отношение годината беше добра. И ако оставим онзи парцел на север на угар за още един сезон, земята само ще спечели от това. Такова поне е моето предложение. — После се върна на мястото си зад бюрото, сякаш имаше претъпкан дневен ред, към който смяташе да се придържа, и веднага продължи: — Може ли да поговорим за калаената мина?
Намерението на Линли не беше да преглежда счетоводните книги или да се впуска в подробно разискване на управлението на имението — нещо, което Пенелин правеше с огромна лекота вече четвърт век, въпреки растежа. Все пак се съгласи, като знаеше, че търпението е по-вероятно да подтикне Пенелин да се довери, отколкото един директен разпит.
Целият вид на управителя показваше, че не би имал нищо против да си разтовари сърцето. Изглеждаше блед. Все още носеше снощните си дрехи, но не личеше да е спал с тях и вероятно изобщо не си беше лягал. Част от причината за безсънието му все още се виждаше по него: пръстите му бяха леко изцапани с мастило от вземането на отпечатъци в полицията в Пензънс. Когато прецени всичко това, Линли за момент пренебрегна истинската цел на посещението си и поде разговора на Пенелин.
— Все още ли вярваш, Джон? — рече той. — Минното дело в Корнуол е мъртво от сто години. Знаеш го не по-зле от мен.
— Не за отварянето на калаената мина говоря — рече Пенелин. — Тя трябва да бъде запечатана. Машинното отделение е развалина. Главната шахта е наводнена. Твърде опасно е да я оставим в това състояние. — Той се завъртя със стола си и кимна към голямата карта на имението на стената. — Мината се вижда от шосе „Сенън“. Нужно е само да се повърви през бърдото, за да се стигне до нея. Мисля, че е време да разрушим напълно машинното отделение и да запечатаме шахтата, преди някой да реши да я изследва и да пострада. Или по-лошо.
— Движението по това шосе не е оживено по никое време на годината.
— Вярно е, че малко от посетителите на селото минават оттам — каза Пенелин. — Но местните хора го ползват постоянно. За децата се притеснявам. Знаете как е с игрите им. Не искам никой от нас да преживява ужаса на дете, паднало в калаената мина.
Линли стана, за да огледа картата. Беше вярно, че мината се намира на по-малко от сто метра от шосето и е разделена от него само със стара каменна стена. Това със сигурност бе недостатъчна преграда, за да се държат настрани хората от район, където безброй пътеки водеха към частна собственост през открити бърда и дефилета, съединявайки селата едно с друго.
— Разбира се, че си прав — каза той и прибави замислено, повече на себе си, отколкото на него. — На татко никак нямаше да му се иска да види мината запечатана.
— Времената се менят — рече Пенелин. — Баща ви не беше човек, който живее с миналото.
Той отиде до шкафа с папките, извади още три и ги донесе на бюрото. Линли се приближи до него.
— Как е Нанси тази сутрин? — попита той.
— Справя се.
— Кога те върна полицията?
— В четири и половина. Там някъде.
— Значи това е всичко? С полицията?
— Засега.
Навън двама от градинарите разговаряха, докато работеха между растенията, а чистото, остро щракане на ножиците им звучеше като междуметия между думите. Пенелин ги погледа известно време през щорите.
Линли се поколеба, разпъван между обещанието си към Нанси и усещането, че Пенелин не иска да каже нищо повече. Джон беше затворен човек. Не желаеше помощ. Това поне беше ясно. Все пак Линли чувстваше, че под естествената сдържаност на Пенелин се крие подводно течение от тревога, и той потърси източника й, за да се опита да я посмекчи, доколкото можеше. След като толкова години бе разчитал на лоялността и верността на управителя, можеше сега да му отвърне със същото.
— Нанси ми каза, че снощи е разговаряла с теб по телефона — каза Линли.
— Да.
— Но според полицията някой те е видял в селото.
Пенелин не отговори.
— Виж, Джон, ако има някакви неприятности…
— Няма никакви неприятности, милорд. — Пенелин придърпа папките по бюрото и отвори най-горната. С този жест показваше, че разговорът е приключил — най-явния, който можеше да си позволи, за да помоли Линли да напусне кабинета му. — Така е, както каза Нанси. Говорихме по телефона. Ако някой мисли, че съм бил в селото, не мога да му помогна, нали? Там е тъмно. Може да е бил кой ли не. Така е, както каза Нанси. Бях си вкъщи.
— Дявол да го вземе, та нали всички бяхме там, когато ти се прибра в два и половина сутринта! Бил си в селото, нали? Виждал си се с Мик. И ти, и Нанси не казвате истината. Джон, нея ли се опитваш да прикриеш? Или Марк? Защото и той не си беше вкъщи. А ти знаеше това, нали? Марк ли търсеше? Да не би да се е скарал с Мик?