Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Той се разсмя.
— Да удържи ли?
— Ще ни види ли?
— Екранът е по-сигурен от подземно скривалище, госпожице Тагарт. Както вече трябва да знаете.
Самолетът се издигна и за миг беше само лек проблясък, като парче хартия, понесено от вятъра — вдигаше се несигурно, сетне отново слизаше в бързи спирали.
— Какво, по дяволите, се опитва да направи? — попита Хамънд. Очите й се стрелнаха към него.
— Търси нещо — каза Хамънд. — Какво?
— Има ли някъде телескоп?
— Ами да, на летището, но… — той тъкмо щеше да попита какво й става, но тя вече тичаше през улицата, по пътеката към летището, без да осъзнава, че тича, подтиквана от нещо, което нямаше нито време, нито кураж да назове. Намери Дуайт Сандърс при малкия телескоп в контролната кула — наблюдаваше внимателно самолета, озадачен и намръщен.
— Дай да го видя! — сопна се тя. Сграбчи металната тръба, притисна око о лещите, докато ръката й водеше бавно корпуса, следвайки самолета, след това ръката й спря, но пръстите й не се разтвориха и лицето й остана наведено над телескопа, притиснато към окуляра, когато той се наведе и видя, че лещата е притисната към челото й.
— Какво има, госпожице Тагарт?
Тя бавно вдигна глава.
— Да не би да е някой, когото познавате?
Тя не отговори. Побърза да излезе, стъпките й бяха бързи, но се движеше безцелно, на зигзаг, несигурно — не смееше да тича, но трябваше да избяга, да се скрие, не знаеше дали се бои да не бъде видяна от хората наоколо или от самолета отгоре — самолетът, чиито сребърни крила носеха номера на Ханк Риърдън.
Спря едва когато се спъна в един камък и забеляза, че е тичала. Беше на малка тераса сред скалите над летището, скрита от града, открита за небето. Изправи се, подпирайки се на гранитната стена, усети топлината на слънцето по скалата под дланите си, после се изправи, облегната на стената, неспособна да помръдне или да откъсне поглед от самолета.
Самолетът кръжеше бавно, спускаше се, после се издигаше отново, бореше се така, както се беше борила и тя, за да различи останките сред безнадеждна шир, осеяна с пукнатини и скали — изплъзваща се, неясна шир, която нито можеше да остави, нито да изследва добре. Той търсеше останките от самолета й, не беше се предал, и каквото и да му бяха стрували тези три седмици, каквото и да беше чувствал, единственото доказателство, което щеше да даде на света, и единственият му отговор беше непрекъснатото, настойчиво, монотонно бръмчене на двигателя, който носеше един крехък самолет над недостъпната планинска верига.
През блестящата яснота на летния въздух самолетът изглеждаше интимно близо, тя можеше да го види как се люлее от случайните течения и се подмята от повеите на вятъра. Тя можеше да го види и й се струваше невъзможно той да не може. Цялата долина лежеше под него, окъпана в слънце, блестяща, със стъклата по прозорците и зелените морави, които крещяха да бъдат видени — краят на измъченото му търсене, изпълнението на най-смелите му желания. Не останките от самолета и нейното тяло, а нейното живо присъствие и неговата свобода — всичко, което търсеше или някога беше търсил, сега лежеше открито пред него и го чакаше. Той можеше да го достигне, по правата линия надолу, през чистия въздух — беше негово и не искаше нищо, освен да бъде способен да го види.
— Ханк! — крещеше тя и размахваше ръце, давайки отчаяни сигнали. — Ханк!
Падна на скалата, разбрала, че няма как да го достигне, че няма власт да му даде способността да види, че никаква сила на Земята не може да пробие екрана, освен собствения му ум. Внезапно, за пръв път, тя усети, че екранът е не най-ефирната, а най-мрачната и абсолютна бариера в света.
Приведена към скалата, тя наблюдаваше с мълчаливо примирение безнадеждните кръгове на борбата на самолета, безнадеждния вик за помощ на двигателя му, вик, на който нямаше как да отговори. Самолетът се снижи рязко, но това беше само началото на последното му издигане, проряза права линия между планините и се изстреля в открито небе. Сетне, сякаш закотвен в езеро без брегове или изход, продължи да се стопява, докато изчезна от поглед.
Тя си помисли с горчиво състрадание колко много е пропуснал. Ами аз? — си помисли. Ако напуснеше долината, екранът щеше да се затвори също толкова плътно и за нея, Атлантида щеше да потъне под стена от лъчи, по-непробиваеми от дъното на океана, и тя също щеше да бъде оставена да се бори за онова, което не знаеше как да види, тя също щеше да се сражава с миражите и с първобитна варварщина, докато реалността на всичко, което някога беше желала, щеше да остане завинаги недостижима. Но онова, което я теглеше към външния свят, караше я да последва самолета, не беше образът на Ханк Риърдън — тя знаеше, че не може да се върне при него, дори да се върнеше в света — беше мисълта за куража на Ханк Риърдън и на всички онези, които още се бореха да оцелеят. Той не би се отказал да търси самолета й, след като всички други отдавна са се отчаяли, както не би се отказал от завода си, нито пък от която и да е цел, която е избрал и за която е останал поне малък шанс. Беше ли сигурна, че за света на „Тагарт трансконтинентал“ не е останал никакъв шанс? Беше ли сигурна, че условията на битката са такива, че да не иска да спечели? Хората от Атлантида бяха прави да изчезнат, ако знаеха, че не оставят нищо ценно след себе си, но докато не видеше, че не е останал нито един неизпробван шанс, нито една битка, която да не е провела, нямаше право да остава сред тях. Това беше въпросът, измъчвал я седмици наред, но тя не бе стигнала до отговор.