Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)

Тя не отговори — чувстваше, че и една дума може да накара пълнотата на момента да прелее, просто се обърна към него с поглед, който признаваше, че е обезоръжена, по детски смирена, и който щеше да бъде извинение, ако не преливаше от радост. Той се засмя развеселен, разбрал, почти взел нейната страна в онова, което споделяха, и в знак на одобрение към онова, което тя чувстваше.

Продължиха мълчаливо, а на нея й се струваше, че това е един летен ден от безгрижната младост, която никога не беше преживяла, че просто се разхождат сред природата като двама души, които са свободни за удоволствието от движението и за слънцето — без нерешени грижи, за които да мислят. Чувството й за лекота се сливаше с безтегловното усещане да върви надолу, сякаш нямаше нужда от усилия, за да върви, а само за да се сдържи да не полети, и тя вървеше, борейки се със скоростта на движението, наведена назад, докато вятърът духаше в полата й като в платно, за да забави движението й.

Разделиха се в края на пътеката, той продължи напред за среща с Мидас Мълиган, а тя отиде в магазина на Хамънд със списък продукти за вечерята, сякаш това беше единствената й грижа на света. Негова съпруга, мислеше си, вслушвайки се в думата, която доктор Акстън не беше произнесъл, думата, която отдавна усещаше, но никога не беше произнасяла, от три седмици насам тя беше негова съпруга във всякакъв смисъл — освен в един — и този, последният, трябваше тепърва да се заслужи, но всичко останало беше реално и днес тя можеше да си позволи да го разбере, да го почувства, да живее с тази единствена мисъл за един — единствен ден.