Бранителката на портата
- Автор: Цинк Мишель
- Серия: Пророчеството на сестрите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-765-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Бранителката на портата». Краткое содержание книги:
Тази романтична история, изпълнена с готически ужас ще се хареса и на млади и на стари. Американската писателка Мишел Зинк уверено води читателя по сложната и заплетена сюжетна линия на поетичния разказ за Лия и Алис, като създава интересни и пълнокръвни герои и ни кара да примираме от напрежение.
„Бранителката на Портата“ е вторият роман от трилогията за пророчеството, тегнещо над двете сестри близначки.
— Здравей — усмихнато ме поздравява тя. — Толкова се радвам, че се събуди!
По очите й разбирам, че наистина се радва, и отвръщам на усмивката й.
— Благодаря ти, че дойде. Аз… — хвърлям поглед към вратата. — Беше много добра към мен, докато спях.
Тя се смее и смехът й искри дори в очите.
— Астрид ти е дошла малко в повече, нали? Трябваше да се погрижа за още нещо, а не исках да те оставя сама. Тя е ужасна напаст, нали?
— Ами… не чак ужасна.
Уна се усмихва.
— Аха, разбирам. Не беше чак толкова лоша, така ли?
Поглежда към чашата с вода върху таблата на нощното шкафче.
— Поне се е сетила да ти донесе вода. Сигурно умираш от жажда, а и от глад, разбира се!
До този миг не се бях сещала за храна, ала още щом Уна го споменава, усещам, че стомахът ми е празен.
— Умирам от глад! — казвам аз.
— Нищо чудно! — отвръща Уна и става. — Спиш почти два дни — казва тя и тръгва към гардероба в края на стаята, като продължава да ми говори: — Ще ти подбера някоя дреха и ще ти донеса за ядене и пиене. Ще те оправим за нула време.
Отново се опитвам да се повдигна на лакти и този път успявам. Сега вече имам поглед върху цялата стая. От ъгъла, от който я оглеждам, тя не ми изглежда чак толкова огромна както преди, когато светлината на свещите не достигаше до отсрещните ъгли. Мебелировката й е оскъдна — освен леглото и нощното шкафче тук има само гардероб, тоалетна масичка с чекмеджета и най-обикновено писалище със стол. От пода до самия таван над главите ни се издига прозорец с тежка драперия. Стените са каменни. Миришат на влага и плесен — вече съм в състояние да усетя миризмата им и не знам как, но ми е ясно, че векове наред са служили за убежище на Сестрите. Този факт ми напомня за целта на нашето пътуване.
— Как е леля ми Абигейл? — питам Уна, която е в другия край на стаята.
Тя се обръща леко към мен и аз виждам лицето й. Челото й се бърчи от безпокойство.
— Боя се, че не е добре. Старейшините правят всичко по силите си, но… — свива рамене тя. — Нормално е, нали?
В думите й, разбира се, има смисъл, защото леля Абигейл трябва да е доста стара, но звучат тъжно.
— Може ли да я видя? — питам.
Тя затваря вратите на гардероба и се връща до леглото ми с някаква дреха през ръка.
— Сега спи. Дни наред питаше за теб. Честно казано, не можа да заспи, докато не разбра, че си пристигнала жива и здрава. Би било добре от наша страна да я оставим да си почива. Но имаш думата ми, че ще те повикаме в мига, в който се събуди.
— Благодаря ти — кимам с глава.
— Не, аз ти благодаря — усмихва ми се тя и когато оставя дрехите в края на леглото ми, аз отвръщам на усмивката й. — Ето. Облечи ги, докато ти донеса нещо за ядене. Водата за миене е върху тоалетната масичка.
— Да, но… — Не ми се иска да отвръщам на гостоприемството й с грубост. — Какво стана с моите дрехи?
— Изпратени са за пране — отвръща тя. — Освен това, струва ми се, че в тези тук ще се чувстваш много по-удобно.
Очите й дяволито проблясват и в тях улавям лека прилика с Астрид, ала в тях няма злонамереност, каквато мислех, че съзирам в очите на другото момиче.
Кимам с глава:
— Добре тогава. Благодаря ти.
В отговор тя ми се усмихва, излиза от стаята и тихо затваря вратата след себе си.
Изчаквам миг, преди да посмея да стана от леглото. Вече усещам слабост, макар да не съм направила кой знае какво, а само съм се надигнала от постелята в полуседнало положение, докато разговарях с Уна. В главата ми нахлуват бегли спомени за това как се свличам на каменната пътека, виеща си към върха на острова, миг преди да изгубя съзнание. Сразена съм от спомена и искрено се надявам, че няма да се свлека на пода тук, в стаята.
Най-напред отмятам завивките и спускам краката си от едната страна на леглото. С изненада откривам, че в стаята ми е топло, въпреки че не съм облечена. Когато се отвивам, очаквам да усетя хладния въздух, същото очаквам, щом стъпвам боса върху каменния под, но и той е топъл.
Улавям се за таблата на леглото и внимателно се повдигам, за да се изправя на краката си. Завива ми се свят, ала това трае броени секунди. Когато замайването ми отминава, леко се придвижвам до края на леглото със схванатите си от обездвижване крака; змийският камък безсмислено виси между голите ми гърди. Макар и да съм съвсем сама, голотата ми ме смущава, но щом вземам в ръцете си дрехите, оставени ми от Уна, вече съм убедена, че е станала грешка. Или има грешка, или в този миг някой добре се смее на мой гръб.