Снежно цвете и тайното ветрило

Бях изработила моята сватбена книга за Снежно цвете много отдавна. Тя бе изпълнена с прекрасни предричания за нея и за бъдещето й, които вече не бяха уместни. Затова се залових на работа наново. Избрах плат с цвят на индиго за външната част, обвих го около няколко листа оризова хартия и ги приших към подвързията с бял конец. Ъглите от вътрешната страна на заглавния лист украсих с изрезки от червена хартия. Първите страници щях да посветя на прощалната си песен към Снежно цвете, следващите щяха да съдържат обръщение, с което да представя качествата й пред новото й семейство, а останалите щях да оставя празни, за да записва собствените си произведения или да съхранява шаблони за бродиране. Стрих мастило и с помощта на четката написах словата, които бях подготвила. Изрисувах всяка чертица възможно най-безупречно. Не можех да позволя на ръката си — така неуверена от вълненията, белязали онези дни — да опропасти чувствата ми.

Когато трийсетте дни изтекоха, настъпи Денят за скръб и печал. Снежно цвете остана горе. Майка й приседна на четвъртото стъпало на стълбите към женската стая. През изминалия месец песните ни бяха израсли и съзрели. Въпреки злокобната заплаха от гнева на баща й, който можеше да се стовари върху нас при всеки шум, аз извисих глас, за да споделя чувствата и препоръките си към нея, било хубави или лоши.

— Добрата жена не бива да се отвращава от ниското положение на съпруга си — запях, припомняйки си „Животът на госпожа Уан“. — Издигни семейството си на по-високо стъпало. Служи на съпруга си и му се подчинявай.

Майката и лелята на Снежно цвете подеха тези мисли:

— Като добри дъщери ние трябва да се подчиняваме — изпяха те заедно. Никой, който чуеше хармониращите им гласове, не би се усъмнил във взаимната им отдаденост и обич. — Трябва да прекарваме дните си в женската стая, да бъдем чисти, скромни и изкусни в женските умения. За да изпълним синовния си дълг, трябва да напуснем семейството си. Такава е нашата съдба. Когато идем в дома на съпруга си, пред нас се откриват нови светове — понякога по-хубави, понякога по-лоши.

— Бяхме щастливи през моминските си дни — напомних аз на Снежно цвете. — Година след година бяхме неразлъчни. Не ще се разделим и занапред.

Припомних си какво бяхме писали в първите си писма върху ветрилото и в договора.

— Ще си шепнем. Пак ще избираме заедно цветовете за ръкоделията си, ще вдяваме иглите и ще бродираме заедно.

Снежно цвете се появи на горната площадка. Гласът й долетя до мен.

— Мислех, че навеки ще се реем заедно в небесата като два феникса. Сега съм като мъртво създание, което пада на дъното на езерце. Казваш, че не ще се разделим. Вярвам ти. Ала прагът на дома ми не може да се сравнява с твоя.

Тя бавно слезе по стълбите, спря се и приседна до майка си. Очаквахме очите й да са пълни с горчиви сълзи, но те бяха сухи. Обви ръце около майка си и изслуша учтиво тъжовните песни на селските девойки. Гледах я и не можех да не се зачудя на привидното отсъствие на вълнение у нея, когато дори аз, въпреки приятната възбуда от предстоящото щастие, бях плакала по време на моята церемония. Дали чувствата й бяха така объркани, както моите, когато се омъжвах? Безспорно майка й щеше да й липсва, но нима нямаше да се радва да избяга от ужасния си баща и от усещането да се буди в опустелия дом, в който всичко непрестанно напомняше за злата участ на семейството й? Бе ужасно да се омъжи за касапин, но погледнато трезво, можеше ли да е по-лошо от сегашния й живот? А и Снежно цвете също бе родена в годината на Коня. Неукротимият дух, копнеещ за приключения, бе също толкова силен у нея, колкото и у мен. При все това, макар и сродни души, родени под един и същи знак, моите крака винаги бяха здраво стъпили на земята — практична, предана и покорна, докато нейният дух бе крилат, копнееше да лети в небесата и се опълчваше срещу всичко, което заплашваше да я обуздае, макар умът й да се стремеше към красота и изтънченост.