Снежно цвете и тайното ветрило
- Автор: Си Лиза
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0773-1
- Переводчик: Светлозара Лесева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Снежно цвете и тайното ветрило». Краткое содержание книги:
Изписани върху ветрила и избродирани на кърпички, символите на тази тайна писменост разкриват техните радости, страдания и стремежи.
Именно нюшу свързва две момичета в приятелство, което оставя трайна следа в живота им. В дома на Лилия е донесено ветрило с предложение да се сприятели със Снежно цвете. От този момент нататък двете намират емоционален пристан от всекидневните трудности, доверявайки една на друга най-съкровените си мечти и тайни.
Лилия и Снежно цвете сключват уредени бракове, познават радостта от майчинството, преживяват времена на глад, чума и бунтове, но остават неразривно свързани. Докато едно недоразумение не поставя приятелството им под въпрос.
Свекървата на Снежно цвете отиде и седна на една пейка. Нозете й не бяха така зле бинтовани като тези на майка ми, ала странната й походка издаваше класата й дори повече от гърлените звуци, които бълваха от устата й. Тя седна, хвърли изпълнен с отвращение поглед към новата си снаха, след което втренчи безчувствените си очи в мен.
— Чух, че те е взел синът на семейство Лу. Голям късмет си извадила.
Думите бяха вежливи, но бяха изречени с такава погнуса, като че бях оваляна в карантия.
— Разправят, че ти и снаха ми сте изкусни в нюшу. В нашето село не ценим това развлечение. Можем да четем, но смятаме, че е по-приятно за слушане.
Аз пък си помислих друго: тази жена бе неграмотна като майка ми. Огледах се наоколо, преценявайки с поглед останалите жени. Не бяха казали нищо за книгите, понеже вероятно самите те почти не владееха нюшу.
— Не ни е нужно да прикриваме мислите си зад някакви драскулки — продължи тя. — Всички в тази стая знаят какво си мисля.
Неловък смях посрещна тази забележка. Тя вдигна три пръста, за да накара другарките си да замълчат.
— Ще ни бъде забавно да те чуем как четеш санджаошуто на снаха ми. Ще сме много благодарни да чуем колко струва тя от устата на такава големка от Тункоу.
Всяка дума, изречена от тази жена, бе подигравка. Аз реагирах като седемнайсетгодишна. Взех книгата, приготвена от майката на Снежно цвете, и я разгърнах. Представих си нейния изискан глас и се постарах да го наподобя.
— Представям това писмо пред благородния ви дом на днешния трети ден след сватбата. Пише ти твоята майка, три дни вече, откак сме разделени. Зла участ застигна рода ни, затова се омъжваш в село, където животът е суров.
Както е обичаят, темата се промени и майката на Снежно цвете се обърна към новото семейство на дъщеря си.
— Дано проявите към дъщеря ми съчувствие за оскъдната й зестра. Дори горният й кат е скромен. Моля, не го споменавайте.
Песента продължи да разказва в същия дух за тежката съдба на семейството на Снежно цвете, падението му и бедността, в която преживяваше, но погледът ми се плъзгаше по йероглифите, като че не съществуваха. Вместо тях започнах да нареждам нови слова:
— Добра жена като нашата Снежно цвете трябва да намери хубав дом. Тя заслужава да влезе в достойно семейство.
Положих книгата обратно. Стаята бе съвсем притихнала. Поех сватбената книга, изработена от мен, и я разтворих. Очите ми потърсиха свекървата на Снежно цвете. Исках тя да разбере, че моята лаотун винаги ще има закрилата ми.
— За хората сме девойки, които се омъжват — запях, обърната към Снежно цвете, — но в сърцата си оставаме свързани навеки. Твоят път е надолу, моят нагоре. Семейството ти коли животни, а моето е най-личното в окръга. Но ти си ми скъпа като собственото ми сърце. Бъдещето ни е свързано. Ние сме като мост над река. Вървим ръка за ръка.
Исках свекърва й да ме чуе. Ала очите й се бяха втренчили в мен подозрително, а устните й бяха недоволно свити в тънка резка.
Към края на своята песен също дадох израз на нововъзникналите си чувства:
— Не давай израз на нещастието си, когато другите те гледат. Не трупай в себе си печал. Не давай повод на груби люде да се подиграват с теб и семейството ти.
Следвай правилата. Изглади тревожното си чело. Ще останем сродни души навеки.
Със Снежно цвете нямахме възможност да поговорим. Отведоха ме обратно до носилката и отпътувах към родния си дом. Щом останах сама със себе си, извадих ветрилото и го разгърнах. Една трета от гънките вече бяха изписани, ознаменувайки важни моменти в живота ни. Може да се каже, че това бе нормално, защото вече бяхме преживели повече от една трета от годините, за които в нашия край се смята, че са дълъг живот за жена. Прегледах събитията, които ни се бяха случили досега. Имаше толкова щастие и толкова скръб. Толкова близост.
Стигнах до пасажа, който Снежно цвете бе посветила на женитбата ми. Йероглифите запълваха половината гънка. Смесих мастилото и извадих най-изящната си четка за калиграфия. Точно под благопожеланията й към мен внимателно изрисувах нови символи: „Фениксът се рее високо над дворния петел. В крилете си тя чувства вятъра. Няма сила, която да я прикове към земята“. Едва сега, останала насаме със себе си и тези думи, осъзнах горчивата истина за съдбата на Снежно цвете. В гирлянда, обрамчващ горния ръб на ветрилото, изрисувах повехнал цвят, от който се отронваха ситни сълзи. Изчаках мастилото да изсъхне.