Снежно цвете и тайното ветрило
- Автор: Си Лиза
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0773-1
- Переводчик: Светлозара Лесева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Снежно цвете и тайното ветрило». Краткое содержание книги:
Изписани върху ветрила и избродирани на кърпички, символите на тази тайна писменост разкриват техните радости, страдания и стремежи.
Именно нюшу свързва две момичета в приятелство, което оставя трайна следа в живота им. В дома на Лилия е донесено ветрило с предложение да се сприятели със Снежно цвете. От този момент нататък двете намират емоционален пристан от всекидневните трудности, доверявайки една на друга най-съкровените си мечти и тайни.
Лилия и Снежно цвете сключват уредени бракове, познават радостта от майчинството, преживяват времена на глад, чума и бунтове, но остават неразривно свързани. Докато едно недоразумение не поставя приятелството им под въпрос.
След това затворих ветрилото.
Храмът на Гупо
Родителите ми се зарадваха на моето завръщане. Още по-доволни бяха заради сладкишите, изпратени им от сватовете. Но ако трябва да съм честна, аз не бях много щастлива да ги видя. Бяха ме лъгали в продължение на десет години и сега у мен се надигаха противни чувства, които караха вътрешностите ми да се бунтуват. Вече не бях момиченцето, което можеше да отмие неприятните изживявания в речните води. Исках да ги изоблича, но заради собственото си благополучие трябваше да продължавам да им засвидетелствам синовната си почит. Затова моят бунт прие формата на малки жестове, като този, да се отчуждя от семейството си емоционално и физически, колкото бе възможно.
В началото те като че не забелязваха промяната, настъпила у мен. Продължиха да се държат и да говорят по обичайния начин, а аз се стараех да отблъсквам техните опити за близост. Майка ми пожела да огледа половите ми органи, но аз отказах, под предлог, че ми е неудобно. Леля ме попита за съпружеските задължения, но аз й обърнах гръб, уж че се стеснявах. Когато баща ми се опита да ме хване за ръка, му намекнах, че сега, когато съм омъжена, подобни изрази на привързаност не са уместни. По-големият ми брат търсеше компанията ми, за да се посмеем и да си разказваме истории, а аз му рекох, че трябва да го прави с жена си. Малкият ми брат забеляза израза на лицето ми и се отдръпна, а аз не сторих нищо да поправя нещата, като скромно подхвърлих, че когато самият той си вземе жена, ще ме разбере. Единствено чичо с объркания си поглед и нервни подскоци предизвика известно съжаление у мен, но не споделих нищо и с него. Вършех ежедневните си задачи. Трудех се тихо в горната стая. Бях учтива. Сдържах езика си, защото всички в семейството, с изключение на малкия ми брат бяха по-възрастни от мен. Дори като омъжена жена аз нямах право да ги обвинявам в каквото и да било.
Но това поведение не можеше да остане незабелязано дълго време. За мама държанието ми, макар и благовъзпитано във всяко отношение, не бе приемливо. Бяхме прекалено много народ в малкия ни дом, че да гнетя атмосферата с, както смяташе тя в случая, дребнавостта си.
Бях у дома от пет дни, когато мама помоли леля да слезе долу за чай. Щом видя гърба й, тя прекоси стаята, облегна бастуна си на масата, където седях, сграбчи ръката ми и заби нокти в плътта ми.
— Да не си се възгордяла и да си решила, че си повече от нас? — изсъска обвинително тя, както и очаквах. — Да ни би да си по-добра от нас, понеже си се въргаляла със сина на някакъв управител?
Вдигнах очи и срещнах погледа й. Никога не бях проявявала неуважение към нея. Сега позволих на лицето ми да се изпише гневът, който изпитвах. Тя задържа погледа ми, мислейки, че ще ме пречупи със студения си взор, но аз не отместих очи. После с бързо движение освободи ръката ми, отдръпна се и силно ме зашлеви през лицето. Главата ми се отметна настрани и пак се върна напред. Очите ми отново потърсиха нейните, което само още повече я подразни.
— Петниш дома ни с поведението си — рече тя. — Ти си същински позор.
— Позор — казах замислено с тих глас, знаейки, че спокойното отекване на думите ми ще я вбеси още повече. След това сграбчих ръката й и я дръпнах надолу, така че лицата ни да се изравнят. Бастунът й изтропа на пода.
Отдолу долетя гласът на леля:
— Всичко наред ли е, сестро?
Мама отговори безгрижно:
— Да, просто донеси чая, като стане.
Тялото ми се тресеше от чувствата, бушуващи под кожата ми. Мама усети това и се усмихна по характерния й многозначителен начин. Забих нокти в ръката й, както бе сторила тя преди това. Говорех тихо, така че никой в къщата да не чуе думите ми:
— Ти си лъжкиня. Ти и всички в това семейство ме излъгахте. Да не би да си мислеше, че няма да узная за Снежно цвете?
— Не ти казахме от добри чувства към нея — изскимтя тя. — Обичаме Снежно цвете. Тя бе щастлива в дома ни. Защо трябваше да променяме отношението ти към нея?
— Нищо нямаше да се промени. Тя е моя лаотун.
Майка ми инатливо вирна брадичка и смени тактиката.
— Сторихме всичко само за твое добро.
Задълбах с нокти в кожата й още по-силно:
— Имаш предвид за твое.
Знаех колко силно страдание й причинявам, но вместо в болезнена гримаса, лицето й се изкриви в някакво добродушно и умолително изражение. Щеше да се опита да оправдае действията си, но извинението, което измисли, никога не би ми хрумнало.