Снежно цвете и тайното ветрило
- Автор: Си Лиза
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0773-1
- Переводчик: Светлозара Лесева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Снежно цвете и тайното ветрило». Краткое содержание книги:
Изписани върху ветрила и избродирани на кърпички, символите на тази тайна писменост разкриват техните радости, страдания и стремежи.
Именно нюшу свързва две момичета в приятелство, което оставя трайна следа в живота им. В дома на Лилия е донесено ветрило с предложение да се сприятели със Снежно цвете. От този момент нататък двете намират емоционален пристан от всекидневните трудности, доверявайки една на друга най-съкровените си мечти и тайни.
Лилия и Снежно цвете сключват уредени бракове, познават радостта от майчинството, преживяват времена на глад, чума и бунтове, но остават неразривно свързани. Докато едно недоразумение не поставя приятелството им под въпрос.
В ума ми започна да се оформя страховита мисъл. Вероятно Снежно цвете се омъжваше в много скромно семейство. Въпросът бе колко точно е ниско положението им.
Тя като че прочете мислите ми:
— Леля стори най-доброто, което можа. Не се омъжвам за земеделец.
Малко се обидих, тъй като моят баща беше такъв.
— Значи за търговец?
Професията е непочтена, но съпругът й може би щеше да е в състояние да възвърне част от предишния разкош, на който бе свикнала.
— Омъжвам се в близкото село Дзинтиен, точно както леля каза, само че семейството на съпруга ми… — тя отново се поколеба — те са касапи.
Какъв ужас! Това бе възможно най-злощастният брак! Съпругът й нямаше да е последният бедняк, но занаятът му бе нечист и отблъскващ. През ума ми прелетя целият последен месец преди сватбата ми. По-специално си припомних как госпожа Уан, седнала до Снежно цвете, я бе утешавала и придумвала на тих глас. След това се сетих и за „Животът на госпожа Уан“, която сватовницата ни бе разправила. С дълбок срам осъзнах, че разказът изобщо не е бил предназначен за мен, а за Снежно цвете.
Не знаех какво да кажа. От деветгодишна бях узнавала късчета от истината, но бях предпочела да не вярвам и да не признавам очевидното. Помислих си: „Не е ли мой дълг да направя сродната си душа щастлива? Да я накарам да забрави бедите си? Да й помогна да повярва, че всичко ще се оправи?“
Обвих ръцете си около нея.
— Поне никога няма да гладуваш — казах, макар впоследствие да не излязох права. — И по-лоши неща могат да сполетят една жена — рекох, но какви — не можех да се сетя.
Тя зарови лице в обятията ми и захлипа, ала само миг след това грубо ме отблъсна от себе си. Очите й бяха влажни от сълзите, но в тях се четеше не скръб, а дива ярост.
— Не ме съжалявай! Не искам това!
Не ми бе хрумвало да я съжалявам. Призляваше ми от объркване и мъка. Писмото й бе съсипало радостта от сватбата ми. Отсъствието й при четенето на сватбените книги дълбоко ме бе наскърбило. А сега и това. Изпод целия смут, който изпитвах, се надигаше усещането, че съм предадена. Защо не бе споделила истината с мен при всички онези нощи на съкровена близост? Дали защото искрено не можеше да повярва каква съдба я очаква? Или пък, след като във фантазиите си винаги отлиташе далеч от грозната страна на живота, мислеше, че злото ще я отмине наяве? Наистина ли вярваше, че краката ни ще се отделят от земята, а сърцата ни ще се извисят в небесата заедно с птичките? Или многобройните й тайни бяха просто опит да опази достойнството си с надеждата, че часът на истината никога няма да настъпи?
Може би трябваше да изпитам гняв, задето ме бе лъгала, но не това чувствах. Бях повярвала, че съм родена за бляскаво бъдеще, и това ме бе направило толкова себична, че не виждах онова, което ставаше пред очите ми. Дали пък не ми липсваше нещо, за да бъда достойна приятелка и сродна душа, и затова не бях задала на Снежно цвете правилните въпроси за миналото и бъдещето й?
Бях само на седемнайсет. Последните десет години бях прекарала почти изцяло в горната стая в дома ни, обградена от жени, които имаха определена представа за бъдещето ми. Същото важеше и за мъжете. Ала когато се замислих, от всички тях — мама, леля, татко, чичо, госпожа Гао, госпожа Уан, та дори и Снежно цвете — единственият, когото можех наистина да виня, бе майка ми. Госпожа Уан може да я е залъгала в началото, но след това бе узнала истината и бе решила да я скрие от мен. Чувствата ми към нея се изкривяваха от осъзнаването, че редките признаци на привързаност, които ми бе демонстрирала и които сега виждах като част от по-голямата й игра на недоизказани истини, не бяха нищо друго освен начин да ме накара да следвам пътя към изгодния брак, който щеше да е от полза за цялото семейство.
Изживявах момент на върховен вътрешен смут и мисля, че именно той подготви почвата за онова, което се случи по-късно. Не знаех какво искам. Не виждах и не осъзнавах важните неща. Бях просто едно глупаво момиче, което си въобразява, че разбира много само защото е омъжено. Не знаех как да помиря вътрешните си противоречия, затова ги заключих дълбоко, дълбоко в душата си. Ала чувствата ми не изчезнаха, а и не можеха да изчезнат. Като да бях погълнала месо от болно прасе, което започна бавно да разяжда вътрешностите ми.
Тогава все още не бях господарката Лу, която днес е почитана заради своята милостивост, състрадание и сила. Въпреки това, от момента, в който прекрачих прага на дома на Снежно цвете, почувствах у мен да се заражда нещо ново. Спомнете си пак сравнението със заразеното свинско и ще разберете какво имам предвид. Налагаше се да се преструвам, че нищо не трови и разяжда душата ми, затова насочих волята си към това да бъда полезна. Исках да спечеля уважение за семейството на съпруга си, като покажа добрина и великодушие към хора, изпаднали в крайно тежко положение. Разбира се, не знаех как да го сторя, защото това не бе нещо свойствено за мен.