Снежно цвете и тайното ветрило

Снежно цвете отвори една дървена ракла и грижливо разстла целия си чеиз върху леглото. Тук бяха обувките от небесносиня коприна с бродерия на облачета, които бе завършила в деня, когато Красива луна умря. На леглото лежеше горна дреха с нагръдник от същия плат, а в стройна редичка до нея бяха подпрени пет различни по размер чифта обувки от същата материя, гарнирани с допълнителна бродерия. Всички тези произведения ми изглеждаха познати и внезапно осъзнах защо. Бяха изработени от дрехата на Снежно цвете, която тя бе носила в деня, когато се запознахме.

Ръцете ми пробягаха по други вещи от чеиза й. Пред мен лежаха жилетки и обувки, скроени от стария й пътнически костюм от бледолилава, гарнирана с бяло, коприна, който носеше, когато бе на девет. Тук бе и любимата ми памучна тъкан в индиговосиньо и бяло, парчета и ивици от която бяха внадени в горници, накити за глава, колани и украса на завивките. Даровете, получени за сватбата й, бяха оскъдни, но с помощта на собствените си дрехи Снежно цвете бе измайсторила единствен по рода си чеиз.

— От теб ще стане забележителна съпруга — рекох с истинско благоговение пред творенията й.

За първи път Снежно цвете се разсмя. Този звук ми бе любим, толкова висок, така пленителен. Присъединих се към веселия й изблик, защото всичко това бе… отвъд — отвъд всички мои представи, отвъд законите за добро и справедливост във вселената. Положението на Снежно цвете и това как бе постъпила при тези обстоятелства беше едновременно ужасяващо и трагично, смешно и удивително.

— Вещите ти…

— Дори не са и мои — отговори тя, като не можеше да си поеме въздух от смях. — Майка ми уши дрехите, с които ви посещавах, от собствения си чеиз. Сега аз ги прекроих за съпруга ми и роднините му.

Разбира се! Така ще да е било! Сега си спомних как си бях мислила, че определен мотив е твърде изискан за толкова младо момиче или как бях отрязвала висящи конци от маншетите й, докато не гледаше. Била съм по-глупава от кокошка. Кръвта нахлу в главата ми. Притиснах ръце към бузите си и продължих да се смея още по-силно.

— Мислиш ли, че свекърва ми ще се досети? — попита Снежно цвете.

— Щом аз съм била толкова сляпа да не забележа, тогава… — но не можах да довърша, защото ужасно ми досмеша.

Може би това е шега, която само момичетата и жените са способни да разберат. Смятат ни за напълно безполезни. Дори да сме обичани в семействата си, за тях ние представляваме бреме. Омъжваме се и отиваме при съпрузите си, без никога да сме ги виждали преди това, изпълняваме съпружеските си задължения като напълно непознати, подчиняваме се на волята на свекървите си. Ако имаме късмет, раждаме синове и си осигуряваме положение в семейството. В противен случай получаваме презрението на свекървите си, присмеха на наложниците на мъжа си и разочарованието на дъщерите си. Използваме свои женски хитрини, за които една седемнайсетгодишна девойка не знае кажи-речи нищо, но освен тях не разполагаме с почти никакви средства да влияем върху съдбата си. Живеем по прищевките и желанията на други хора и точно затова направеното от Снежно цвете и майка й бе толкова изключително. Тъканите, дадени в дар някога на майката, бяха използвани за стягането на чеиз, подобаващ на изискана девойка, впоследствие бяха прекроени в премяна за красивата дъщеря, а сега младата жена, задомяваща се в омърсеното семейство на касапи, вдъхваше нов живот на платовете, за да докажат качествата й. Чрез цялото това дело — същата онази работа, която мъжете смятаха за изцяло декоративна — тези жени променяха живота си.