Снежно цвете и тайното ветрило

Яростта и разочарованието, които ме връхлетяха, изглеждаха непоносими.

— Никога вече няма да чакам някаква добрина от теб. — Изплюх се и с отвращение освободих ръката й. — Но запомни. Ти стори така, че един ден аз да имам власт над това семейство. Ще бъда добра и великодушна жена, но и за миг не си помисляй, че ще забравя стореното от теб.

Тя се наведе, вдигна бастуна си и се облегна на него.

— Жал ми е за семейство Лу, че ще трябва да те търпят в дома си. Денят, в който напуснеш тази къща, ще е най-благословеният в живота ми. А дотогава не пробвай повече тези глупости.

— Или какво? Ще ме оставиш без храна?

Мама ме изгледа, както се гледа непознат. После се обърна и накуцвайки, се върна на мястото си. Когато леля влезе с чая, никой не продума.

В общи линии нещата си останаха така и занапред. Смекчих отношението си към останалите: братята ми, леля, чичо и татко. Исках да пропъдя майка си изцяло от живота си, но положението ми не би го позволило. Трябваше да остана в дома си, докато забременея и раждането наближи. Даже и след като заживеех при съпруга си, традицията повеляваше да прекарвам в родния си дом няколко пъти в годината. Ала се опитвах да се държа настрана от нея, макар през по-голямата част от времето да се намирахме на едва няколко сантиметра една от друга, като се преструвах, че вече съм съзряла и не се нуждая от ласките й. Тогава бе първият път, когато го сторих — привидно следвах правилата, както е редно, за няколко страшни мига давах воля на чувствата си, след което скрито се вкопчвах в мъката си като октопод в скала — и това устройваше всички. Семейството ми прие поведението ми и аз запазих маската на покорство. Впоследствие щях да направя нещо подобно, но по съвсем други причини и с катастрофални последствия.

Сега Снежно цвете ми бе по-скъпа от всякога. Пишехме си често, а госпожа Уан пренасяше писмата ни. Тревожех се за положението й — отнасяше ли се свекърва й добре с нея и ако да, как й понасяха съпружеските задължения, бяха ли се влошили нещата в родния й дом. Нея пък я гнетеше мисълта, че вече не я обичам както преди. Искахме да се видим, но нямахме предлог да се посещаваме, както когато стягахме чеиза си, и единствените пътувания, които ни бяха позволени, бяха брачните посещения в домовете на съпрузите ни.

Оставах у съпруга си четири-пет нощи годишно. Всеки път, когато отпътувах натам, жените в родния ми дом плачеха за мен. Всеки път вземах със себе си храна, тъй като семейството на съпруга ми нямаше да ми осигурява прехрана, докато не заживея за постоянно при тях. При всеки свой престой в Тункоу се чувствах окуражена от начина, по който се отнасяха там с мен. Винаги, когато се върнех у дома след тези посещения, семейството ми ме посрещаше с радост, примесена с горчивина, защото всяка нощ, прекарана далеч от тях, ме правеше още по-ценна в техните очи и превръщаше в реалност факта, че скоро ще ги напусна завинаги.