Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Какво ще стане, ако го пусна? — Кара хвана едно от мъничките яйчица между палеца и показалеца си и го протегна над един камък, който стърчеше от земята между нас.
— Ще оцапаш хубавия камък — казах.
— Ето, че виждаш бъдещето — ухили се тя. Изглеждаше по-млада, когато се усмихваше. — Ами ако ти скочиш към мен и се опиташ да ме спреш?
Устните ми се разтеглиха в ответна усмивка. Тази идея ми допадна.
— Не знам. Да опитаме ли?
— Ето това е проклятието на заклетите в бъдещето. Никой не може да види отвъд собствените си действия — нито ние, нито заклетите в бъдещето, нито Мълчаливата сестра, нито Лунтар, нито Наблюдателя от Парн, никой. — Кара ми подаде яйцето.
— Сурово ли? — Слънцето си беше пробило път през облаците и започвах да се чувствам достатъчно човешки, за да ям. Не помнех кога за последно съм си хапвал като хората. И все пак апетитът ми не се беше върнал дотолкова, че да искам сурово яйце на чайка да се хлъзга по езика ми.
— Защо не? — Кара сви рамене, отметна глава и счупи яйцето в устата си.
Като я гледах, ми беше трудно да си представя, че Скилфар или Мълчаливата сестра може да са били такива някога — млади жени, преливащи от ум и амбиция, поели по пътя към могъществото.
— Чудя се какво ли вижда Мълчаливата сестра с онова нейно сляпо око. Неща, за които не може дори да говори.
Кара избърса уста с опакото на ръката си.
— И ако се опита да ги промени… вече не може да види как ще свършат. Така че колко ли ужасно трябва да изглежда бъдещето, за да се пресегнеш в онзи бистър вир да го промениш и тинята да се надигне около ръката ти, правейки те сляп като всички останали — като знаеш, че тя няма да се слегне отново до деня, часа, момента на онова, от което се боиш най-силно?
— Аз бих променил всичко лошо, което има изгледи да ми се случи някога. — Сещах се за дълъг списък от неща, които бих избегнал, и на първо място в него беше напускането на Червения предел. Или може би задлъжняването към Мейрес трябваше да е на първо място, защото напускането на Червения предел всъщност ме беше спасило от ужасна смърт в ръцете на неговия мъчител. Но пък, от друга страна, задлъжняването беше толкова забавно… не можех да си представя да прекарам всички онези години като бедняк… предполагам, че бих могъл да заложа маминия медальон… Главата ми се замая. — Е… предполагам… Сложна работа е.
— А ако промениш онези лоши неща, откъде можеш да знаеш, че промяната няма да доведе до по-лоши, които ще те чакат невидими в идните години? — Кара изяде още едно яйце и подаде останалите на Снори. Те сякаш се изгубиха в огромната му длан.
— Хммм. Може би злата стара вещица в края на краищата си е получила заслуженото. — Струваше ми се, че взирането в бъдещето може да е също толкова болезнено като взирането в миналото. Явно беше най-добре да се намираш в настоящето. С изключение на това настояще, което бе мокро и студено.
Тутугу се върна след час. Носеше стъкмена набързо торба от брезент, в която беше натъпкал спасеното имущество. То не беше много и нямаше нищо за ядене, освен едно буренце масло, което си беше гранясало още като го купувахме в Хааргфиорд преди повече от седмица.
— Трябва да тръгваме! — Снори се плесна по бедрата и стана.
— Предполагам, че е по-добре, отколкото да гладуваме тук. — Тръгнах, необременен от меч, раница, хранителни припаси или каквато и да било друга защита срещу опасностите и лишенията, освен ножа на кръста ми. Хубав нож, трябва да отбележа, също купен в Хааргфиорд, страховито парче остро желязо, предназначено за сплашване и все още неизползвано за нещо по-смъртоносно от беленето на плодове.
Снори и Тутугу ме последваха.
— Къде отивате? — Кара остана на мястото си.
— Хм. — Примижах срещу слънцето. — На юго… изток?
— Защо?
— Ами… — Беше ми се сторило правилно. Докато обмислях въпроса, ми хрумна, че нещо хубаво ни чака в посоката, в която ни бях повел. Нещо много хубаво. Вероятно трябваше да побързаме.
— Това е притеглянето на Колелото — каза тя.
Снори се намръщи. Тутугу зарови пръсти в брадата си, все едно търсеше вдъхновение.
— Мамка му. — Бавачката Уилоу ни беше разказвала за това много пъти. Тя бе дошла при нас от личната прислуга на баба ми — слаба като клечка жена, суха като кост и несклонна да търпи своеволията на непослушни принцове. Изпаднеше ли в добро настроение, ни разказваше приказки — някои от тях толкова страшни, че караха дори Мартус да иска светлина през нощта и целувка за прогонване на духовете. А практически всички жертви в скотобойната от приказки на бавачката Уилоу бяха заведени в Осхайм от притеглянето на Колелото.