Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Рьодел прави крачка напред, замахва с маркуча и удря Фредерик през рамото. Той отстъпва. Вятърът бръсне полето. Бастиан казва:
— Още веднъж.
Всичко се просмуква с противна и неестествена мудност. Рьодел се дръпва назад и замахва пак. Този път маркучът изплющява върху челюстта на Фредерик. Вернер отчаяно заповядва на съзнанието си да му праща картини от дома: пералнята, розовите, преуморени пръсти на фрау Елена, кучетата по улиците, димът, бълващ от комините… — но всяка частица в него крещи: това редно ли е?
Тук — да.
Всичко става толкова бавно. Фредерик изтърпява трети удар.
— Пак! — заповядва Бастиан.
На четвъртия удар Фредерик вдига ръце, маркучът го удря през лактите и той се препъва. Рьодел замахва пак, Бастиан казва: „Следваме, Боже, по твоя безсмъртен път, нине, и присно, вовеки веков“, и следобедът завива встрани, зейнал като разпран; Вернер гледа как сцената постепенно се отдалечава, все едно я наблюдава през тунел: малко бяло поле, група момчета, голи клони, малък като играчка замък… неща, не по-реални от разказите на фрау Елена за елзаското й детство или рисунките на Юта, уж от Париж. Още шест пъти чува Рьодел да замахва, изсъскването на маркуча и странното, мъртвешко изплющяване на гумата върху ръцете, раменете и лицето на Фредерик.
Фредерик, който може с часове да върви из гората, да разпознае коприварче от петдесет метра само по песента. Никога, ама никога не е мислил само за себе си. По-силен е от него във всяко възможно отношение. Вернер отваря уста, но я затваря отново; гмурка се, стиска очи и изключва съзнанието си.
В даден момент ударите престават. Фредерик лежи по лице на снега.
— Господине? — казва запъхтян Рьодел.
Бастиан взима маркуча от ръцете му, мята го през врата си и си намества колана. Вернер коленичи до Фредерик и го обръща на хълбок. Тече кръв — от носа, окото или ухото му, а може би и от трите заедно. Едното му око е отекло и затворено; другото гледа. Небето, досеща се Вернер. Следи нещо там.
Вернер предпазливо хвърля поглед нагоре: самотен ястреб, реещ се срещу вятъра.
Бастиан казва:
— Стани!
Вернер става. Фредерик не помръдва.
Бастиан казва пак:
— Стани.
Този път по-спокойно и Фредерик се надига на коляно. Застава на крака, олюлявайки се. Бузата му е разцепена и от раната се стичат тънки струи кръв. Гърбът му е на мокри петна — там, където снегът се е разтопил по ризата му. Вернер подава ръка на приятеля си.
— Курсант, ти ли си най-слабият?
Фредерик не вдига очи и не поглежда коменданта:
— Не, господине.
Ястребът все още кръжи над тях. Внушителният офицер мисли известно време, после гръмогласно дава заповед: „Бегом, марш!“ Петдесет и седем школници прекосяват полето и в тръс се отправят по заснежената пътека към гората. Фредерик тича, както винаги, до Вернер, лявото му око продължава да се подува, две червени ручейчета лъкатушат по бузите му, якичката му е мокра и кафява.
Клоните се огъват от вятъра и дрънчат. Всичките петдесет и седем момчета пеят в един глас:
Все напред и все напред,
народът ни с надежда гледа.
В дъжд и вятър, студ и лед,
към всемирната победа!
Зима в красивите гори на Саксония. Вернер повече не поглежда приятеля си. Трополи като автомат в студа, преметнал заредената с пет патрона карабина през рамото си. Почти петнайсетгодишен е.
Арестът на ключаря
Залавят го недалеч от Витре, на няколко часа от Париж. Двама полицаи в цивилни облекла го свалят от влака под погледите на десетима зяпачи. Разпитват го в един фургон и повторно в една леденостудена приземна стая, украсена с нескопосани акварели на океански кораби. Първо го разпитват французи; час по-късно — немци. Изземват бележника и сандъчето му с инструменти. Взимат връзката му с ключове и питат кой за какво е. За какво му са тези малки пили и триончета. И този бележник, пълен с мерки и разстояния.
Макет за дъщеря ми.
Ключове от музея, в който работя.
Моля ви.
Слагат му белезници и го натикват в килия. Пантите и ключалката са толкова груби и стари, че сигурно са от времето на Луи XIV. Или Наполеон. Вероятно всеки момент ще се появи директорът или негов пратеник и ще изясни недоразумението. Със сигурност.
На сутринта немците го подлагат на втори, по-лаконичен разпит, докато един машинописец потраква в ъгъла. Обвиняват го, че се готви да разруши Сен Мало, без да уточнят мотивите. Френският на следователите е съвсем оскъден и те отделят повече внимание на въпросите си, отколкото на отговорите му. Не му дават хартия за писане, чаршафи… нито да ползва телефон. Снимат го.