Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

Вълнуващо беше да си лице в лице с опасността и да установиш, че си безстрашен. Доли сияеше и не беше само тя. Нещо специално беше обхванало града и понякога сякаш всички в Лондон бяха влюбени. Тази вечер обаче нещо повече от обичайното вълнение я тласкаше да пристъпва бързо сред развалините. Строго погледнато, изобщо нямаше нужда да припка — тръгна навреме, след като даде на лейди Гуендолин три чашки шери, предостатъчно, та старата дама да потъне в обятията на блажен сън и да си остане там дори по време на най-шумните бомбардировки, — обаче Доли беше толкова развълнувана от онова, което беше сторила, че ѝ беше физически невъзможно да пристъпва нормално и силата на собствената ѝ дързост я тласкаше неудържимо — можеше да пробяга сто и петдесет километра, без да се задъха.

Обаче не го направи. Трябваше да си пази чорапите, нали? Бяха ѝ последният чифт без бримки, а Доли знаеше от опит, че нищо не може да навреди толкова на найлоновите ти чорапи, колкото остро парче насред руините. Ако скъса този чифт, щеше да се види принудена да си рисува линии отзад на краката с черен молив, както правеше простоватата Кити. Не, много благодаря. Доли не искаше да рискува, затова, когато автобус спря близо до Марбъл Арч, тя се качи.

Отзад имаше съвсем мъничко място за правостоящи и тя го запълни, като се стараеше да не вдишва соления дъх на един помпозен мъж, който изнасяше реч относно порциона на месото и как е най-добре да се сотира дроб. Доли устоя на импулса да го осведоми, че рецептата звучи ужасно зле (ха!) и веднага, щом завиха по Пикадили Съркъс, слезе.

— Приятна вечер, скъпа — провикна се възрастен мъж с униформа на Гражданска защита, докато автобусът се отдалечаваше.

Доли му махна с ръка в отговор. Двама войници в отпуск пееха "Нели Дийн" с пиянски гласове, хванати за ръка, докато се разминаваха с нея, по един от всяка страна, и лекичко я завъртяха. Доли се засмя, докато момчетата я целунаха по бузите, после се провикнаха за довиждане и продължиха веселото си придвижване.

Джими я чакаше на ъгъла на Чаринг Крос Роуд и Лонг Ейкър — Доли го видя на осветения от луната площад точно където ѝ беше казал, че ще бъде, и се закова на място. Нямаше спор, Джими Меткалф беше красив мъж. По-висок, отколкото го помнеше, по-слаб, но със същата сресана назад тъмна коса, и с онези скули, които му придаваха вид, като че ли ей сега ще изръси нещо забавно или умно. Той със сигурност не беше единственият красив мъж, когото беше срещала (във времена като днешните ѝ се струваше граждански дълг да изпърха с мигли на всеки войник в отпуск), обаче у него имаше нещо, някакво загадъчно животинско качество — физическа сила и сила на характера, — от което сърцето на Доли забиваше като обезумяло в гърдите.