Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

Имаше и снимки, които беше правил в Лондон след началото на войната. Джими плъзна очи по поредица от портрети на стената. Изправи се и отиде да ги разгледа по-отблизо. Семейство от Ист Енд, което тегли в ръчна количка жалките остатъци от имуществото си; жена с престилка, която простира на кухненско въже, а четвъртата стена от кухнята ѝ липсва; майката, която чете приказки за лека нощ на шестте си деца в бомбоубежище "Андерсън"; плюшената панда с откъснато от взрива половин краче; жената, седнала на стол, със загърнати с одеяло рамене и бурен пожар зад нея на мястото, където се е намирал домът ѝ, старецът, който търси кучето си сред руините.

Преследваха го. Понякога му се струваше, че краде частица от сърцата им, че отмъква интимен момент за себе си, докато прави снимката, обаче Джими не приемаше размяната лековато, между него и хората, които снимаше, се установяваше връзка. Те го наблюдаваха от стените и той се чувстваше задължен към тях не само защото беше станал свидетел на конкретен миг от техните човешки преживелици, но и заради отговорността да поддържа историите им живи. Джими често чуваше трагичните съобщения по Би Би Си: "Трима пожарникари, петима полицаи и сто петдесет и трима цивилни изгубиха живота си" (толкова ясни и премерени думи, за да опишеш ужаса, който той беше преживял предишната нощ, виждаше същите няколко реда, отпечатани и във вестника, обаче напоследък просто нямаше време за повече, не виждаше смисъл да поднася цветя или да оставя епитафии, защото същото щеше да се случи отново и следващата нощ, и по-следващата. Войната не оставяше възможност за индивидуална скръб и възпоминания, каквито той беше виждал в погребалната агенция на баща си като дете, обаче на Джими му беше приятно да си мисли, че снимките му донякъде имат летописно значение. В деня, когато всичко ще свърши, снимките може би ще оцелеят и бъдещите хора ще кажат: "Ето така е било".

Когато Джими се появи в кухнята, баща му вече седеше на масата, облечен с долнище на пижама и потник. Хранеше канарчето си с трохи от бисквити, които Джими му беше купил евтино.

— Ето, Финчи — нареждаше той, докато пъхаше пръсти през пръчките на клетката, — вземи, Финчи, скъпи мой. Добро момче. — Извърна глава, когато чу Джими зад гърба си. — Здравей! Много си издокаран!

— Не чак толкова, татко.

Баща му го измери с поглед от глава до пети и Джими отправи безмълвна молитва той да не се досети откъде е костюмът. Не че баща му би имал нещо против Джими да го заеме — старецът беше безгранично щедър, — а по-скоро защото това би предизвикало объркани спомени и би го разстроило.

Накрая баща му просто кимна одобрително.

— Изглеждаш добре, Джими — отбеляза той с трепереща от бащинска гордост устна. — Много добре. Караш ме да се гордея наистина.

— Добре, татко, спокойно — нежно отвърна Джими. — Ще се главозамая, ако не внимаваш. И тогава ще бъде истински ужас да се живее с мен.

Баща му продължи да кима и се усмихна едва забележимо.