Паднали ангели

Нямаше знаци, които да ги насочат към Пен и мис София, нито такива, които да ги упътят към изхода. Лус почувства как през тялото й преминава прилив на паника, от който й стана още по-трудно да диша.

- Сигурно вече са излезли през предните врати - извика Тод: не звучеше напълно убеден. - Трябва да се върнем!

Лус прехапа устна. Ако нещо се случеше на Пен...

Едва виждаше Тод, който стоеше точно пред нея. Беше прав, но кой беше обратният път? Тя кимна безмълвно и почувства как ръката му тегли нейната.

Дълго време тя се движеше, без да знае къде отиват, но докато тичаха, димът лека-полека се разнасяше, докато накрая тя видя червеното проблясване на табелата за аварийния изход. Лус въздъхна облекчено, докато Тод затърси опипом дръжката на вратата и накрая я отвори.

Намираха се в коридор, който Лус не беше виждала никога преди. Тод затръшна вратата зад тях. Ахнаха и напълниха дробовете си с чист въздух. Имаше толкова хубав вкус, че на Лус й се прииска да впие зъби в него, да изпие цял галон от него, да се окъпе в него. Двамата с Тод кашляха, за да прогонят дима от дробовете си, докато започнаха да се смеят - неловък, само наполовина изпълнен с облекчение смях. Смяха се, докато Лус заплака. Но дори когато свърши да плаче и да кашля, очите й продължаваха да сълзят.

Как можеше да вдишва този въздух, когато дори не знаеше какво е станало с Пен? Ако Пен не беше успяла да се измъкне -ако беше припаднала някъде вътре - тогава Лус отново беше предала някого, на когото държеше. Само че този път щеше да бъде безкрайно по-лошо.

Тя избърса очите си и загледа как изпод пролуката в основата на вратата излиза къдраво облаче дим. Още не бяха в безопасност. В края на коридора имаше друга врата. През стъклото на вратата Лус видя как клонът на някакво дърво се поклащаше в нощта. Издиша шумно. След няколко минути щяха да бъдат навън, далече от задушаващите изпарения.

Ако бяха достатъчно бързи, можеха да заобиколят до предния вход и да се уверят, че Пен и мис София са се измъкнали благополучно.

- Хайде - обърна се Лус към Тод, който се беше превил на две и хриптеше. - Трябва да продължаваме.

Той се изправи, но Лус видя, че наистина е изтощен. Лицето му беше зачервено, очите му бяха обезумели и мокри. Почти трябваше да го влачи към вратата.

Толкова се беше съсредоточила върху задачата да се измъкне, че й отне твърде дълго време да разгадае силния, свистящ шум, който бе надвиснал над тях, заглушавайки алармите.

Когато вдигна поглед, видя вихрушка от сенки. Безброй сенки в сиво и в най-наситеното черно. Би трябвало да може да вижда само до тавана над главата си, но сенките сякаш някак се простираха отвъд него. В някакво непознато и скрито небе. Бяха преплетени една в друга, и въпреки това бяха отделни и ясно различими.

Сред тях беше най-светлата, сивкавата, която беше видяла по-рано. Сега вече не беше с форма на игла, а изглеждаше почти като пламъче на кибритена клечка. Полюшваше се над тях в коридора. Нима наистина тя беше отблъснала тази безформена тъмнина, когато заплашваше да докосне главата на

Пен? От спомена я засърбяха дланите, а пръстите на краката й се присвиха.

Тод заблъска по стените, сякаш коридорът ги застигаше и ги притискаше. Лус знаеше, че са безкрайно далече от вратата. Тя затърси опипом ръката му, но потните им длани се плъзгаха една от друга. Обви здраво пръсти около китката му. Той беше бял като призрак, присвит близо до пода, почти разтреперан. Ужасен стон се откъсна от устните му.

Защото сега димът изпълваше коридора?

Или защото той също усещаше сенките?

Невъзможно.

И въпреки това лицето му беше измъчено и ужасено. Много по-измъчено и ужасено сега, когато сенките бяха над главите им.

- Лус? - Гласът му потрепери.

Ново пълчище сенки се издигна точно на пътя им. Плътна черна пелена от тъмнина се разстла по стените и Лус вече не можеше да вижда вратата. Тя погледна Тод - дали той я виждаше?

- Бягай! - изкрещя тя.

Можеше ли той изобщо да побегне? Лицето му беше пепеливо, а клепачите му висяха затворени. Беше на косъм от припадъка. Но после изведнъж й се стори, че я носи.

Или нещо носеше и двамата.

- Какво, по дяволите? - изкрещя Тод.

Краката им докоснаха пода само за миг. Чувството беше, сякаш се носеше върху гребена на океанска вълна, лек гребен от пяна, който я издигна по-високо, изпълвайки тялото й с въздух. Лус не знаеше накъде отива - дори не виждаше вратата, само зъбещи се мастиленочерни сенки навсякъде наоколо. Кръжаха, но не я докосваха. Би трябвало да е ужасена, но не беше. По някакъв начин се чувстваше защитена от сенките, сякаш нещо я пазеше като щит - нещо течно, но непроницаемо. Нещо странно познато. Нещо силно, но също и нежно. Нещо...