Оковите на скръбта

— Ти дори не си човек — каза Мараси. — Би трябвало да те е срам. Да не говорим пък за факта, че си на шестстотин години.

— По сърце съм млада. Сериозно — сформирах си го по подобие на онова в гърдите на шестнайсетгодишната девойка, която изядох преди няколко месеца.

Стаята притихна.

— О… това беше несъобразително от моя страна, нали? — попита МеЛаан, като трепна от неудобство. — Наистина беше несъобразително. Не беше особено вкусна, ако това е някакво успокоение. Почти нямаше загнили места. И… Не, по-добре да спра с тази тема. Ню Сирън — ще тръгваме ли натам, или ще преследваме обирджиите?

— Тръгваме — каза Уакс, с което си спечели одобрително кимване от Мараси. — Ако обирът е свързан със случая, значи така или иначе ще се засечем с тях по-късно. Ако не е, ще видя с какво мога да помогна, след като се оправим с чичо ми.

— А как ще идем в Ню Сирън? — попита Уейн. — Не мисля, че влакът ни ще потегли скоро пак.

— На товарен — отвърна Уакс, като провери разписанието на стената. — Ще мине оттук след един час. Ще закарат нашия влак за ремонт, така че товарният ще може да спре тук и да ни вземе. Няма да е особено комфортно, но пък ще стигнем до сутринта. Идете да си вземете куфарите. Да се надяваме, че не са надупчени с прекалено много куршуми.

Уейн и МеЛаан го послушаха и излязоха заедно. Може би помежду им наистина имаше нещо. Ако не друго, то поне Уейн не изглеждаше ни най-малко обезсърчен от напомнянията колко стара и колко различна от хората бе МеЛаан.

От друга страна, Уейн не беше известен с добрия си вкус за жени. Е — или с добрия си вкус за каквото и да било. Уакс хвърли поглед към Мараси, която още не беше тръгнала. Държеше малкото кубче, въртеше го между пръстите си и разглеждаше сложните символи, гравирани по повърхността му.

— Мога ли пак да взема бележките на ВенДел? — попита тя. — Може да се споменава нещо за това.

— По-склонна ли си вече да обмислиш вероятността обирът на влака да не е бил случаен?

— Донякъде, може би — съгласи се Мараси. — Трябва да говориш със сестра ми.

— Изглеждаше ми напълно спокойна, когато проверих как е преди малко.

— Разбира се, че е спокойна — отговори Мараси. — Нали е Стерис. Но също така се е заела да бродира.

— … И това е нещо лошо?

— Стерис бродира, само когато е обзета от горещото желание да изглежда нормално — обясни Мараси. — Прочела е някъде, че това се счита за подходящо хоби за жена от нейното потекло. Мрази го до смърт, но не би си признала за нищо на света. Вярвай ми. Щом е опряла до бродиране, значи е разстроена. И аз бих могла да поговоря с нея, но тя никога не ме слуша. Дори не подозираше, че съществувам, преди да навлезем в юношеските си години. Освен това, ти така или иначе ще трябва да свикнеш.

Тя излезе от стаята, а Уакс се улови, че — колкото и да беше странно — се усмихва. Каквото ще да се каже за Мараси, но едно не можеше да ѝ се отрече — определено бе напреднала много, откакто за пръв път се бяха запознали.