Незаключената врата

— Ама успокой се, моля те — усмихна се Наталия, — какво се разхленчи, какво ме зажали? Аз съм свикнала да готвя за голямо семейство, не ме затруднява — където трима, там и петима, не е голяма разлика. И спокойно мога да изхраня Руслан и Яна, без да се отрази на бюджета ни, не са чак такива разходи. Ти по-добре ми кажи честно какво те ядоса толкова? Защо се заяде с мен? Заради Яна ли? Само не ме лъжи, аз може да не разбирам всичко, но пък виждам и усещам доста неща. С какво те дразни толкова?

— Ти пък сега… какви са тези глупости — смотолеви Ира, впрочем не твърде уверено. — Защо реши, че Янка ме дразни? Нищо подобно.

— Нали те помолих да не ме лъжеш — повтори Наталия, вече строго.

— Тя е идиотка! — внезапно избухна Ирина. — Идиотка, и то клинична, истеричка. Мисли само за себе си. А какво му беше на Руслан през всички тези дни, докато я нямаше? Как място не си намираше, как се измъчваше, страдаше, колко се тревожеше? Как не спеше, за да не пропусне някаква вест за нея? Как се готвеше да я погребва? Тя не иска и да знае за това, изобщо не я засяга, тя мисли само за себе си, колко била нещастна. А защо да е толкова нещастна? Какво, да не са я били, изтезавали, измъчвали? Нищо подобно, държали са се с нея като с кралица, три пъти дневно са я хранили, имала е меко легло, баня и тоалетна — всичко в нейна услуга. Само че Руслан не знаеше това и през всичките дни, докато тя не се върна, мислите му бяха от черни по-черни, от страшни по-страшни. Ти обърна ли внимание колко бели коси има сега? А до миналата седмица нямаше нито един бял косъм. Него трябва да съжалиш, а не Янка, именно той днес има право да изпада в истерии и нервни кризи, а не тя. А ти й гукаш като на любимо бебче: Яночка, чеденце, миличко бонбонче. А тя е кучка и закоравяла егоистка. Това е! — Ира рязко издиша. — Казах всичко.

— Наистина ли беше всичко? — попита Наталия.

— Ами… не точно, но за днес е всичко. Утре ще добавя още — обеща Ира.

— Добре, тогава да си лягаме. Между другото, как мина срещата ти с милиционера?

— Как, как… Никак. Бях го поканила на гости и тъкмо нещата взеха да се подреждат, тези… с техните плъхове… Трябваше да зарежа всичко и да ги докарам при теб. Горкият милиционер си отиде по живо по здраво.

Наталия окуражаващо я потупа по рамото.

— Нищо, не се разстройвай, милиционери в Москва много, а в Русия — още повече. Ако толкова те е засърбяло да смениш следователя с оперативен работник, шансовете ти са повече от достатъчно. Впрочем на твое място аз бих се поогледала из други професионални среди, просто от любопитство. Стига с тия ченгета.