Незаключената врата

Тя говореше гальовно и суровите по същество думи не звучаха обидно и изобщо не напомняха семейна сцена. Альоша оклюмано се потътри към килера, където стоеше прахосмукачката. По-нататък вечерта продължи в обичайното си русло. В разгара на чистенето се прибра съпругът й, Наталия отново сложи масата, този път за двама. Колкото и да беше гладна, съвместното хранене с мъжа й бе за нея нещо свято. Андрей беше за нея не само съпруг, но и от петнайсет години близък приятел, с когото можеше да обсъди всичко и да се посъветва по всякакви въпроси. Той никак не приличаше на Наталия, имаше друг характер, друг манталитет, беше прекарал съвсем друг живот и сигурно именно затова притежаваше способността да вижда всеки проблем не така, както го виждаше Наталия, и да предлага съвсем различни решения.

— Как е бизнесът ти? — попита тя, както го питаше всеки ден.

— Процъфтява — кратко отговори Ганелин.

Наталия го питаше повече по навик, защото знаеше: Андрей не би обсъждал с нея проблемите на фирмата. Пък и на нея, честно казано, никак не й беше интересно да вниква във финансовите и организационните тънкости на бизнеса. Нищо не разбираше от тях, дори навремето, още когато следваше, едва не получи двойка по политикономия. Тогава я спаси пълната с отлични оценки студентска книжка, предложиха й да се яви отново на другия ден и със затворени очи й писаха „добър“, макар Наташа да съзнаваше, че не знае дори за тройка.

— А на твоята площадка как върви? — поинтересува се на свой ред мъжът й.

Наталия започна подробно и с удоволствие да му разказва как бе минал снимачният ден и как днес отново бе дошъл оперативен работник от „Петровка“, за да задава някакви нови, много странни въпроси за Яна.

— Знаеш ли, Андрюша, заради всички тези печални събития ще се получи преразход на средства — предпазливо каза тя. — Проваля се графикът и е напълно вероятно после да се наложи да плащаме за допълнително време за наемане на павилиона. Работният ден се удължава, налага се да доплащаме на хората и прочее. Нашият директор по производството просто беснее, нали брои всяка копейка, а те сега изтичат като пясък през пръсти. Дори ме е страх да те попитам…

— Наташенка, ти първо похарчи каквото имаш, после ще видим.

— Но може да стане така, че да похарчим парите ти, а да не довършим филма. И тогава какво? Сигурен ли си, че ще можеш да намериш допълнителни средства, за да завършим сериала?

— Честно ли? — Андрей погледна жена си много сериозно. — Не, не съм сигурен. Аз съм човек, увреден от Булгаков, и никога не правя сметки няколко месеца предварително. Защото представи си, че Анушка вече е разляла олиото, а ние с теб тук си градим планове4.

— Ами какво да правя тогава, Андрюша? — притеснено попита Наталия. — Аз изпросих парите от теб, всичко пресметнахме и бях сигурна, че с тях ще мога да заснема сериала. А сега имам основания да се опасявам, че тези пари няма да стигнат. Мога да опитам да поевтиня проекта, да го направя по-кратък с няколко серии. Руслан постоянно е тук — и бездруго работим „в движение“, ще преработим сценария така, че гарантирано да се поберем в сроковете, за които сме взели под наем и сме платили павилиона, и в сумата, която ти ни отдели. Но трябва да съм наясно нужно ли е да правя тази стъпка или не. Трябва да знам още отсега дали мога да разчитам, че ще ни дадеш още пари извън уговорените, или не мога.