Незаключената врата

— Не мога повече! — мятала се в истерия младата жена. — Няма да остана в това жилище! Няма да мога да спя тук! Да се махаме! Да вървим където и да е, ще нощуваме на улицата!

Руслан й помогнал да се облече и я извел навън. За техен късмет на спирката пред блока спрял автобус, с който те за десет минути стигнали до най-близката станция на метрото, където купили телефонна карта и се обадили на Ирина.

— Какво пък, съобразителни са, не може да им се отрече — коментира чутото Ганелин. — Рисковано е просто така, напосоки да звъннеш на вратата, апартаментчето е мъничко, всичко е наблизо, на две крачки — ами ако бяха отворили вратата веднага? Човекът, който е донесъл кутията, не би успял да се отдалечи и на три метра — и сте щели да го видите. Обаче те са изчакали лампите да угаснат и да мине достатъчно време, за да заспите дълбоко и да звъннат на вратата без никакъв риск. Умно. И от медицинска гледна точка са постъпили грамотно.

— От медицинска ли? — учуди се Руслан. — Какво имате предвид?

— Докато човек е буден, той е постоянно в тонус. Как да ви го обясня… Докато съзнанието работи активно, то неволно е готово за всякакви промени в околната действителност. Това е необходим механизъм на адаптиране на човека към съществуването. А когато спим, ние сме отпуснати, съзнанието ни забравя, че околният свят крие в себе си всевъзможни опасности. И ако внезапно ни събудят и ни покажат нещо страшно, впечатлението от това ще бъде много по-силно, отколкото ако видим това страшно нещо през деня.

Яна седеше мълчаливо, не вземаше участие в обсъждането. Изглеждаше абсолютно потисната. Наталия отново изпита пристъп на остра жалост към тази крехка млада жена, озовала се в епицентъра на страховити и необясними събития.

— Руслан, предлагам ви с Яна да поживеете у нас — твърдо каза тя. — Поне докато всичко се изясни и оправи.

— Да, разбира се — веднага подзе Андрей, — преместете се при нас, щом ви е толкова неприятно в онзи апартамент. У нас има много място, изобщо няма да ни притесните. А и от всяка гледна точка това е много по-удобно. Ние живеем в самия център, до метрото, имаме телефон, Руслан ще може постоянно да общува с Наталия Александровна, това ще е от полза за работата. Ще тръгвате заедно за снимки, заедно ще се прибирате.

— Гениално! — радостно забърбори Ира. — Това ще премахне маса проблеми. Нали, Русланчик?

Руслан вдигна към Наталия тъжни и същевременно благодарни очи.

— Благодаря ви, Наталия Александровна. И на вас, Андрей Константинович. Толкова много правите за нас с Яна. Не бихме искали да ви обременяваме, но наистина така ще бъде по-добре. Ти какво ще кажеш, Яна?

Яна дълго мълча, преди да отговори. После с явно усилие отлепи устни.

— Аз искам да си ида вкъщи — бавно проговори тя.

— Ха така, браво бе! — възмути се Ирина. — Току-що крещеше, че нито за миг няма да останеш в онзи апартамент, че няма да можеш да спиш там. Измъкна ме от леглото, аз събудих заради теб Наталия, вдигнах всички на крак, а ти сега… Какво, да не ти се разхлопа дъската? Искаш да те разкарвам насам-натам през цяла Москва ли? Между другото, аз смятах да остана тук до сутринта, трябва да стана рано, в девет трябва да съм вече на площадката.