Среднощният диамант [bg]
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Бляскавият двор #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Сиела"
- ISBN: 978-954-28-2425-1
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Среднощният диамант [bg]». Краткое содержание книги:
„Очарованието на Юга среща Моята прекрасна лейди. Романтиците ще се влюбят!“ School Library Connection
— За какво е маскировката? — попитах, докато нахлузвах своята.
— Грант Елиът не бива да бъде свързван с нещо повече освен с магазина си. Някоя и друга нощ навън, едно бързо питие в някоя кръчма? Не е кой знае какво. Излизанията, повтарящи се всяка нощ, може да повдигнат въпроси.
Когато тръгнахме, из града още имаше много гуляйджии и Грант заобиколи по-многолюдните места. Оглеждах тези шумни улици с копнеж, надявайки се, че ще имам възможност да ги изследвам някой ден. Може би можех да се омъжа за съдържател на кръчма.
С Грант не говорехме много помежду си, докато минавахме през главните порти и излизахме на главния път. Не се докосвахме, но остро усещах всеки сантиметър между нас. Накрая спрях и посочих към горист участък отстрани покрай пътя. Бях забелязала един пън с причудлива форма, когато излязох от храстите по-рано:
— Това е обратният път.
Грант наклони глава, докато се взираше в него:
— Наистина си безразсъдна.
— Мисля, че искахте да кажете „безстрашна“. И сериозно — оставете ме да продължа сама оттук. Пътеката е тясна и ако ме хванат от другата страна, ще е по-добре, ако не сте с мен.
Той продължи да оглежда тъмните дървета още известно време, а накрая се обърна отново към мен:
— Внимавай. Ако чуеш някого — нещо — спри и се скрий.
— Ще го направя. — Но не помръднах. Трябваше да опитам още веднъж. — Грант… сигурен ли си, че не съм си навлякла неприятности със Сайлъс? Сигурен ли си, че ти не си загазил?
— Аз? Да загазя? Едва ли.
— Той ми се стори толкова ядосан.
— Заради веждите е. Правят го да изглежда по-страховит, отколкото е в действителност.
— Сериозна съм.
— Аз също. — Грант подритна черния път. — Беше права на кораба. Щях да съжалявам, че не съм те наел по този случай.
И това беше всичко. Нито дума за отстраняване от случая.
— Добре. — Насочих се към гората. — Ще се видим… някой път.
— Внимавай — повтори той. — Гледай да не се загубиш там.
Посочих към небето:
— Имам помощ. Тук съзвездията са същите като в Евария. Знам накъде се движат през сезоните. И знам, че звездата на Ариниел не се движи изобщо.
Той вдигна поглед заедно с мен:
— За баланкуанците звездата на Ариниел е звездата на пътниците — звездата, която винаги те отвежда у дома, колкото и да си изгубен. Единственото нещо, на което може да разчита един скиталец.
— Сигурно я познавате добре — подметнах закачливо, спомняйки си историите за миналото му.
— Тя ме направлява. Но така и не ме отведе у дома. Лека нощ, Мирабел.
13
В дните, които последваха, копнеех да узная какво правеха Сайлъс и Грант и дали моите тайни сведения бяха помогнали. Но уговорката с информаторите не действаше така. Аз осигурявах информация на Грант. Той не ми я предаваше обратно. Ако нямах нищо за съобщаване, нямаше причина да контактуваме.
Наближаването на бала за откриването на сезона означаваше, че никой в Уистерия Холоу не бездействаше. Мистрес Кълпепър и госпожица Брадли постоянно ни караха да пробваме рокли и да експериментираме с прически. Никое преправяне не беше твърде дребно, не и ако водеше до съвършенство. Дизайнерите в Осфрид бяха надминали себе си с огнената ми рокля за дебюта. Коприната улавяше светлината под всеки ъгъл, пламтейки в сто нюанса на червеното. Бяха гарнирали роклята с черни акценти, които мистрес Кълпепър не харесваше. Смяташе го за мрачно.
— Ти си рубин — каза ми тя, мръщейки се на блещукащите кехлибарени мъниста, които обточваха деколтето и ръкавите ми. — Трябва да изглеждаш подобаващо за ролята.
— Аз съм гранат.
— Не, рубин. Измести се до трета позиция. Не можехме да те оставим като по-незначителен камък.
Онази седмица тя опита да направи няколко промени в роклята: заменяше набраната черна фуста с други цветове или покриваше мънистата с панделки. Накрая обаче призна, че първоначалният замисъл е най-добър.
Харесвах черното. Струваше ми се дръзко. Опасно. Напомняше ми за приключението ми, в което се бях впуснала маскирана.
Когато голямата нощ най-сетне настъпи, тримата Торн трябваше да наемат множество карети, за да превозят всички ни. Мистрес Кълпепър ни позволи да пътуваме само по две в карета — по едно момиче на всяка седалка, за да запазим облеклото си възможно най-безупречно. Нямаше да допусне ненужни гънки или скъсване. Аз, разбира се, пътувах с Аделейд, която седеше срещу мен, нагиздена с кристали и бяла коприна. Завиждах й, че не бяха променили естествената й коса и само я бяха подредили в частично вдигната прическа. Аз бях успяла да остана с пусната коса, което ми харесваше, но мистрес Кълпепър я беше „подчертала“ с прикрепени с шноли тънки кичури в наситено червено. Другите момичета се привеждаха под тежестта на сложни перуки, така че можеше да е и по-лошо.