Кралица на въздух и мрак [bg]

А после с хрущящ звук то заби подобните си на игли зъби в обляното в кръв тяло. Металическият мирис на кръв изригна във въздуха. Келпито преглътна и вдигна очи към Джулиън, зелените му зъби блещукаха в червено, като страховито коледно видение.

— О, господи.

Ема отстъпи назад, отвратена.

— Извинявам се — каза келпито. — Да не би и вие да искахте своя дял от него? Много е вкусен.

— Не, благодаря.

Джулиън не изглеждаше нито смутен, мито развеселен от ужасяващата гледка.

— Много си щедър, Джулиън Блекторн — каза келпито. — Бъди сигурен, че един ден ще ти се отплатя.

— Трябва да вървим — рече Ема, мъчейки се да не повърне. Извърна поглед, но не преди да зърне ребрата на Дейн да греят бели на слънчевите лъчи. — Трябва да се махнем от тук още сега.

Завъртя се слепешком наоколо. Непрекъснато виждаше кръвта върху цветята, начина, по който очите на Дейн се бяха обърнали в главата му. Въздухът натежа от металическата миризма на кръв и Ема се подпря на тънкия ствол на една бреза, за да не падне.

— Ема? — обади се Джулиън зад нея.

После изведнъж отекна тътен на копита и два коня, сив и кафяв, изскочиха на поляната, възседнати от елфически ездачи: русокоса жена върху сивия и мъж с пшеничено бяла кожа върху кафявия.

— Това да не е Централната елфическа гара? — каза Ема, облегнала чело на дървото. — Всички ли идват тук?

— Ема Карстерс? — рече русокосата жена и Ема я разпозна през замъглени очи: лелята на Марк, Нене.

До нея яздеше един от придворните на кралицата на светлите елфи, Фъргюс. Лицето му беше намръщено.

— Това да не е мъртъв ловец на сенки? — попита.

— Той ме плени, а тези добри хора ме освободиха — обади се келпито.

— Върви си, келпи — каза Фъргюс. — Махни се от това място. Думите на светлите елфи не са за твоите уши.

Келпито изцвили леко и изтегли тялото на Дейн в храсталаците. Ема се обърна бавно, облягайки гръб на дървото. Безкрайно се радваше, че трупа вече го няма, макар че земята все още беше напоена с кръв, а главичките на цветята бяха натежали от нея.

— Ема Карстерс и Джулиън Блекторн — каза Нене. — Пътят ви отвеждаше към Двора на светлите елфи. Защо?

— Не, отивахме към Двора на тъмните елфи — отвърна Ема. — Ние…

— Знаем кои пътища отвеждат в кои посоки — заяви Фъргюс рязко. — Не опитвайте човешките си номера.

Ема отвори уста, за да възрази… и видя Джулиън да поклаща глава, едва доловимо отрицание, но тя начаса разбра какво означава. Действително бяха вървели в грешната посока. По някаква причина я беше излъгал. Всеки път когато се беше съветвал с картата, ги беше водил все по-близо до Двора на светлите елфи.

Вкусът на предателство беше горчив в устата й, по-горчив от металическия вкус на кръвта.