Кралица на въздух и мрак [bg]

Ема и Джулиън бяха на път от няколко часа, когато Ема си даде сметка, че някой върви след тях.

Дотогава всъщност беше доста приятна разходка по една утъпкана пътека в гората. Беше лесно да говори с Джулиън, стига да положеше усилие да не мисли за магията и за това какво изпитва към нея, нито за това какво чувства изобщо. Избягваха теми като Ливи и парабатайското проклятие и вместо това говореха за Клейва и какви ли бяха плановете им, и какво щеше бъде мястото на Зара в тях. Джулиън вървеше напред с картата в ръце и съветвайки се с нея, когато между дърветата проникваше достатъчно светлина.

— Възможно е до утре сутринта да стигнем до Тъмния двор — каза той, поспирайки на една поляна. Сини и зелени цветя растяха на туфи наоколо, лъчите на слънцето превръщаха листата в зелен воал. — В зависимост от това колко дълго сме готови да вървим през нощта…

Ема се закова на място.

— Някой идва след нас.

Джулиън също спря и се обърна към нея, прибирайки картата в джоба си.

— Сигурна ли си? — попита тихо.

Ема напрегна слух, за да чуе онова, което беше чула преди — тихото пращене на счупени клони зад тях, леки стъпки.

— Да.

В очите на Джулиън нямаше и капчица съмнение и Ема изпита мимолетна благодарност, че дори в сегашното си омагьосано състояние вярва безпрекословно на уменията й.

— Не можем да избягаме.

Беше прав — пътеката беше прекалено камениста, а храсталаците — твърде гъсти, за да могат да надбягат някои преследвач.

— Ела.

Ема сграбчи ръката му и миг по-късно вече се катереха по дънера на най-високия дъб край поляната. Ема намери един разклонен клон и се настани в него, след секунда Джулиън се метна на клона насреща й. Вкопчени в ствола, те погледнаха надолу.

Стъпките се приближаваха. Конски копита, осъзна Ема, а после едно келпи, тъмнозелено, с грива от искрящи водорасли, излезе на поляната. На гърба му имаше ездач и Ема си пое рязко дъх.

Беше мъж, облечен в нефилимски дрехи.

Тя се приведе напред, нетърпелива да види повече. Не, не мъж, даде си сметка, момче… слабо като хрътка, с тясно лице и буйна тъмна коса.

— Дейн Ларкспиър, яздещ келпи — измърмори Джулиън. — Какво става?

— Ако видя Зара да се появява, възседнала чудовището от Лох Нес, се прибираме у дома — прошепна Ема в отговор.

Келпито се беше заковало насред поляната и въртеше очи, наситено черни, без капчица бяло в тях. Отблизо то приличаше не толкова на кон, макар да имаше грива и опашка, и четири крака, колкото на страховито създание, което никога не би трябвало да излезе от водата.

— Побързай. — Дейн подръпна юздите на келпито и в ума на Ема трепна спомен, нещо за това, че когато оседлаеш келпи, го принуждаваш да ти се подчинява. Зачуди се как Дейн беше успял да го направи. — Трябва да намерим следите на Блекторн и Карстерс преди падането на нощта, в противен случай ще ги изгубим.