Краля демон [bg]

— О, майка ми реши. Едно гладно гърло по-малко у дома, така рече. Иначе щяха да ме дадат да стана прислужница.

— Аха. И харесва ли ти в храма?

— Бива. — Подръпна унило робата си. — Ама до гуша ми е дошло да нося тоя чаршаф — оплака се. — Да беше поне цветен.

Приведе се към него и прошепна съзаклятнически.

— Какво е да си главатар на Вехтошарите? Били обявили награда от хиляда девойчета за главата ти.

— Не съм никакъв главатар. — Хан се замисли дали да не го избродира отпред на робата си. — Хората вечно се бъркат. Нямам си работа с улични банди.

— Хм — процеди разочаровано Дори. — Значи не си гътвал човек. — След кратка пауза добави: — Ама имаш светла коса като неговата. Не съм виждала момче с толкова светла коса. Почти като моята е. Виждаш ли? — Тя уви кичур коса около показалеца си и му го поднесе за оглед. — И баща ти ли е толкова светлокос?

— Не знам. Не го помня. — Хан довърши хляба и сиренето и облиза пръстите си. — Благодаря ти за вечерята — каза през прозявка и се изтегна на леглото с надежда Дори да схване намека му.

Вместо това обаче тя седна в края на леглото му, хвана здравата му ръка и вдигна ръкава му.

— Ето я сребърната гривна — възкликна Дори и го изгледа злобно, сякаш бе опитал да бръкне в джоба ѝ. — Ти си Гривник Алистър, спор няма.

— И какво от това? — За хиляден път му се прииска просто да се отърве от проклетите гривни.

— Разправят, че въртиш стражарите на малкия си пръст — продължи Дори. — Че в тайното ти скривалище имало цял куп съкровища — диаманти и рубини, и смарагди, откраднати от големците; носиш позлатени дрехи и отвличаш богати хубавици за откуп, а те всички били влюбени в теб и не искали да си ходят.

— Нямам представа откъде е тръгнал този слух — увери я Хан. Искаше единствено да го остави на мира.

— Ама ти ги пускаш, даже им казваш да си изберат по нещо от имането ти и те си вземат — я пръстени, я огърлици, я други скъпоценности — и на никой ги не дават и нощем ги крият под възглавницата си. А някои полагат клетва и отиват да живеят по храмовете, щото не искат друг мъж след теб.

Хан щеше да избухне в смях, ако инстинктът му не крещеше „Опасност!“.

— Използвай главата си — посъветва я той. — Аз съм само на шестнайсет. Струват ли ти се възможни такива истории? Пък и вече съм вън от играта.

Тя примига насреща му с очи, празни и сини като безоблачно небе.

— Не ти вярвам. Защо ти е да се отказваш?

Хан нямаше желание да ѝ обяснява каква война бе бушувала в него през по-голямата част от дните му. Уличният живот е съблазнителен. Внушава ти чувство за могъщество, защото от теб зависи животът, смъртта и търговията в рамките на няколко пресечки. Защото, видят ли те хората, пресичат на отсрещния тротоар. Защото момичетата припадат по улични главатари.

В крайна сметка историята ти лека-полека започва да се превръща в легенда, и така, докато не забравиш кой си и на какво си способен. Докато не се пристрастиш към борбата за територия, плячка и оцеляване, а училището и семейството ти не избледнеят на фона на динамичната улична действителност.