Натрапчиви мисли за петък [bg]

— Ние също сме нейни приятели — напомни му Рубен.

— Дал съм клетва — каза Джоузеф.

— Къде е тя?

— Не. Това нейна тайна.

— Но ти си се срещал с нея, нали?

— Не мога да кажа.

Саша заговори с толкова тих глас, че останалите трябваше да се наведат напред, за да я чуят.

— Щом Джоузеф е дал клетва, не трябва да го караме да я нарушава. Фрида има сериозни причини да се укрива. — Тя изпи наведнъж остатъка от водката си, задави се и се разкашля.

— Ти на чия страна си? — изгледа я навъсено Рубен.

— Не знаех, че става въпрос за вземане на страна.

— Аз помогнал й да намери място — каза Джоузеф.

— Място за живеене ли?

— Един мой приятел я настанил там.

— Къде?

— Вече напуснала жилището.

— Напуснала? И къде е живяла?

Джоузеф направи неопределен жест.

— Къде живее сега?

— Не знам.

— Лъжеш.

— Не лъжа.

— Тя добре ли е? — попита Клои със силен шепот, сякаш някой отвън подслушваше.

— Подстригала се е много късо и носи странни дрехи.

— Подстригала се е много късо?! — възкликна невярващо Оливия.

— Но защо не идва при нас? — попита Клои натъжено. Очите й се бяха напълнили със сълзи и тя примигна няколко пъти.

— Не иска да ни създава неприятности — поясни Рубен. — Иска да ни предпази.

— По дяволите! — изруга мощно Оливия и една от пръчиците падна от косата й. — Дори и десет мъже да е убила, аз пак ще бъда на нейна страна.

— Никого не е убила — каза Саша. Лицето й беше пребледняло, а бузите й се бяха зачервили. Пръстите й стискаха покривката. — Там е проблемът. Ако от полицията смятат, че е тя, никога няма да намерят истинския убиец.

— Откъде знаеш? — попита Джак.

— Просто знам.

— Тя ти е казала, нали?

— Не!

— Защо си се зачервила така? — Оливия я гледаше изпитателно. — Все едно имаш треска.

— Просто съм уморена.

— Да, знам — каза Оливия. — Извинявай.

— Все си мисля — обади се Джак — че трябва да се запитаме какво би направила Фрида.

— Всички знаем какво би направила Фрида, защото тя не се поколеба и го направи.

— Имам предвид, ако беше на наше място. Дали щеше да седи и да чака — точно като нас в момента? С изключение на Джоузеф, разбира се.

— Знаеш ли още нещо, Джоузеф? — попита Клои. — Тя има ли достатъчно пари?

— Мисля, че има — отвърна той.

— Какво бихме могли да направим? — изрече унило Рубен. — Не знаем къде е тя. Не знаем какво е намислила. Не можем да се свържем с нея.

— Ще трябва да пуснем опашка след Джоузеф — предложи Оливия.

— Да ме следите? Не!

— И все пак, какво би направила тя? — повтори въпроса си Джак, подръпвайки кичурчета от разрошената си коса. — Сигурен съм, че би предприела нещо. Ето защо не бива да стоим със скръстени ръце.