Нови римски разкази [bg]

Знае се, че приятел в нужда се познава; че за приятелството се съди по мерилото на портфейла. Дали един приятел е приятел, се вижда в труден момент, когато приятелят само би загубил и нищо не би спечелил, ако остане приятел. Така да бъде. Но според мен за приятеля понякога е предимство да помогне на другаря си в нужда дори само заради чувството да бъде подобър приятел. И вярвам, че приятелите се познават по успеха: да речем, на теб ти върви, а приятелят ти изостава; ти напредваш и всяка твоя успешна крачка е като упрек за приятеля и може би дори обида. Тогава виждаш приятеля. Истинският приятел се радва на твоя успех безрезервно, както се радват майка ти, жена ти. Но ако не ти е истински приятел, червеят на завистта се промъква в сърцето му и го разяжда по такъв начин, че рано или късно не издържа и ти го показва. Много по-трудно е да не завиждаш на приятеля си, отколкото да бъдеш щедър с него, когато няма късмет. Завистта е като гумена топка: колкото повече я тласкаш надолу, толкова по-нависоко отскача и няма начин да я избуташ към дъното.

Кога делата ми започнаха да се оправят? Мога да кажа с точност: от момента, когато тъстът ми реши да ми помага и тогава успях да отворя месарски магазин в новите райони близо до Виа Анджело Емо. А откога Артуро започна да гледа накриво, поне в мое присъствие, с онази крива усмивка и тонът му стана някак изкуствен, а думите изговаряше с половин уста, все едно бяха на ластик и той ги придърпваше обратно веднага, щом ги изречеше? Пак по същото време. След като бях работил тайно през цялото лято, за да обзаведа магазина, един ден му казах:

- Хей, Артуро, имам изненада за теб.

Той попита с доволна усмивка:

- Каква?

Отвърнах:

- Ако ти кажа, няма да е изненада... ела с мен и ще разбереш.

Срещнахме се в бара на Пиаца Фарнезе, в онзи стар мухлясал квартал, където живеехме и двамата и където той имаше магазинче за канцеларски материали, черно-черно, направо дупка. Вкусвах радостта му на истински проверен приятел и предложих:

- Да вземем такси, ще ходим надалеч.

По пътя той не обели нито дума; странно, но не обърнах внимание - подготвях изненадата. Пристигнахме на Виа Анджело Емо, слязох, платих, тръгнах по новите улички към хубава бяла сграда, с ред нови магазини на партера, още ненаети. Посочих моя магазин и той със спусната ролетка, с новичък надпис „Луиджи Пройети. Месарски магазин“ и попитах:

- Какво ще кажеш?

Той погледна:

- Аа, това е изненадата, значи - процеди през стиснати зъби.

Възбуден, отидох към магазина, наведох се, отключих хубавия катинар от масивен месинг, вдигнах рулетката с едно движение, отворих широко вратата и влязох. В магазин като този -стени, облицовани с бял мрамор, месингови куки, по-жълти от злато, тезгях в модерен стил, целият в мрамор, сякаш е църковен олтар, подът също от мрамор, хладилникът голям, човек да стои прав в него, без да навежда глава - всеки би възкликнал: