Онзи, който убие дракона [bg]

— Толкова е уютно при теб, Бекстрьом — въздъхна Аника пет минути по-късно, когато седяха в дневната и се наслаждаваха на току-що направеното капучино с дребни бишкоти. — Само тази холна масичка трябва да е струвала цяло състояние — Аника прокара ръка по черния ѝ плот. — Мрамор, нали?

— Мрамор от Колморден — поясни Бекстрьом.

— Но откъде средства за всичко това с полицейската заплата? — попита Аника Карлсон. — Легло от „Хестенс“ и плазмен телевизор, дори два, и кожен диван, и скъпарска стереоуредба „Банг & Олуфсен“. Оригинални килими по подовете и този ръчен часовник на китката ти. Истински „Ролекс“, предполагам? Да не си получил наследство или спечелил от тотото?

— Капка по капка — отвърна Бекстрьом, който хич не изгаряше от желание да се впуска в подробности относно извънслужебните си доходи. Особено пък с колежката Карлсон. — Искаше да поговорим за нещо — напомни ѝ, за да я накара да смени темата.

— Да, още събирам кураж — Аника Карлсон му се усмихна дружелюбно. — Както сигурно знаеш, за някои неща е трудно да се говори.

— Слушам те — увери я Бекстрьом с най-мъжествената си усмивка.

— Ако човек се хване за думите ти, ще реши, че си един от онези закоравели и предубедени колеги. Каквито, за съжаление, стават мнозина от нашия бранш.

— Разбирам какво искаш да кажеш — отвърна Бекстрьом, който вече бе подготвен как да построи тактиката си.

— Но не може да е чак толкова елементарно — отбеляза Аника Карлсон, поклащайки късо подстриганата си глава. — Нали съм те виждала на работа. Та ти си най-големият професионалист сред следователите, които някога съм срещала. При цялата ти грубиянщина. Например това с Акофели. Ти единствен на мига долови, че нещо не му е чиста работата. А в онзи банков трезор, когато отвори кутията на сейфа, стори ми се, че трябва да си ясновидец. Имаш ли нещо подобно в рода, Бекстрьом?

— Може би малко по майчина линия, честно казано — излъга той.

Във всеки случай беше най-побърканата жена в цял Сьодер, помисли си.

— Подозирах — кимна Аника Карлсон. — Подозирах го.

— А като добавиш и силната ми вяра в Бога — въздъхна Бекстрьом. — Нищо особено, ще знаеш. Просто детска наивна вяра, която нося у себе си още откакто бях малко момченце.

— Знаех си, Бекстрьом — отвърна Аника Карлсон, поглеждайки с възбуда своя домакин и шеф. — Знаех си. Точно тя ти дава силата. Онази съвършено необуздана сила, която също притежаваш.

— Но аз разбирам какво имаш предвид, Аника — Бекстрьом вдигна ръка в почти повелителен жест, за да възпре думите ѝ — … когато говориш за поведението ми спрямо околните, да. За съжаление, и аз вече усещам загрубяването, което рано или късно сполита всички в нашата професия. Тъкмо то, колкото и да е жалко, все по-често кара езика ми да изпреварва разумната мисъл.