Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

Нещо се раздвижи зад Никълъс. Някакъв мъж вървеше към тях. Косата му блестеше като злато на лунната светлина и Скай разбра, че това е О’Фарел и че за нея е време да си ходи.

Никълъс се извърна към самолета и запали нова цигара. Преди О’Фарел да се доближи достатъчно, за да може да го чуе, той промълви:

— Липсваше ми, Скай.

— И ти ми липсваше – каза тя.

След това се запъти към О’Фарел и мушна ръката си под неговата.

Четиринайсета глава

Никълъс изпуши цигарата си, отпи още една голяма глътка от уискито, след това се върна в спортния хангар, за да намери Марго. Тя наблюдаваше Скай и О’Фарел на дансинга.

— Прилича на фея, която танцува с великан – каза Марго, когато Никълъс отиде при нея.

— По-скоро на сирена, която танцува с великан – отвърна Никълъс, който отново се замисли за това, което бе осъзнал отвън – че режимът на живот на Скай, с много работа и малко храна, я караше да изглежда крехка в сравнение с добре сложения О’Фарел.

— Не знам какво е това.

— Митични морски същества. Майката на Скай ни разправяше приказки за тях.

Марго застана с лице към него, като откъсна погледа си от Скай и О’Фарел.

— Изглежда, си прекарал доста време в Англия като малък, щом познаваш майка й достатъчно добре, за да ти разказва приказки.

— Четири години.

— Вероятно би трябвало да знам това – усмивката на Марго както винаги бе лека извивка на устните, която не докосваше очите.

— Вероятно би трябвало.

Той също й се усмихна и няколко минути двамата мълчаха дружелюбно.

— Знаеш ли – каза внезапно той, когато танцът свърши, започна друг, а Скай остана в прегръдките на О’Фарел. – Ще й изпратя от портокалите, които получих миналата седмица от Алжир. Ескадрила 161 е повече от добре снабдена. Нямаме нужда от тях.

— Защо не я изведеш и на вечеря? Ако утре всичко мине добре, ще отсъствам още няколко месеца, може би и по-дълго, и така ще имаш някакво друго занимание освен да прекаляваш с уискито.

Вдигна вежди към него и Никълъс й се усмихна неохотно, тъй като Марго винаги знаеше всичко и по някакъв начин бе разбрала, че тази нощ е изпразнил шишето с уиски.

— Лунният цикъл почти приключи – завърши тя. – Което означава, че ще имаш време.

— Може би – каза той.

Не, наистина щеше да го направи. Най-трудното за него бе да не й пише, след като я срещна в Бигин Хил преди две години – сякаш водеше битка срещу гравитацията и се надяваше да я спечели. Толкова често бе сядал да й напише писмо, в което да не й казва къде се намира или какво прави, но знаеше, че това щеше да бъде като да се качи на покрива, да извика гласно всичко и така да наруши Закона за служебната тайна – Скай щеше да разбере, че има нещо скрито. Обаче можеше да й изпрати портокали и да я заведе на вечеря, както бе предложила Марго. Усети, че се усмихва по начина, по който се усмихваше само когато бе със Скай.