Кралят на моста
- Автор: Джаксън Даниел Л.
- Серия: Кралството на моста #1
- Год: 2022
- Язык: болгарский
- ISBN: 978-954-27-2688-3
- Переводчик: Ирина Денева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на моста». Краткое содержание книги:
Лара вдигна ръка от рамото му, но той я хвана. Сви пръстите й в юмрук и целуна кокалчетата, без да сваля очи от лицето й.
— Не си отивай.
Всичко гореше.
Сърцето на Лара биеше като полудяло, дишането й се накъса, а кожата й стана толкова чувствителна, че допирът на дрехите й бе почти болезнен.
„Стига!“ Предупреждението отекна в главата й. „Губиш контрол.“ Тя заглуши този глас, натика го в дъното на съзнанието си.
Палецът на Арен погали китката й. Пръстите й все още се притискаха към устните му и изпращаха вълни от усещания по кожата й, изпълваха я с желание да почувства ръцете му и другаде. Коленете й омекнаха и Лара се олюля, а той я придърпа към себе си. И двамата едва се държаха на крака.
— Трябва да се върнеш при лечителките — прошепна тя. — Трябва да те зашият, преди да изкървиш до смърт.
— Ще се оправя. — Арен сведе глава в мига, в който тя вдигна своята.
Дишаха един въздух, деляха един дъх, но бързото повдигане и спускане на гърдите му опроверга твърдението му. Той не беше добре.
Тази мисъл я изпълни с ужас. Ужас, който мигновено се превърна в ярост. Защо я интересуваше какво ще стане с него? Единствената му роля беше да помогне за изпълнението на мисията й. Защо я интересуваше дали ще живее, или ще умре? Този мъж вземаше съзнателни решения, причинили страдания на родината й. Може би го правеше за своя народ, но това не извиняваше пълната му липса на състрадание и чувство за вина. Той бе неин враг и тя трябваше да се освободи от него, преди да е допуснала грешка.
Тогава устните му докоснаха нейните и Лара изгуби контрол. Пръстите й се заплетоха в косата му и тя настоя за още. Още от целувката, още от него. Но вместо да й се отдаде, той се дръпна.
— Искам да ми помогнеш да спра това. Изморих се да се бия срещу целия свят. Искам да се преборя за мястото на Итикана в него.
Сякаш реалността я зашлеви в лицето.
Лара се дръпна от него.
— Това никога няма да спре, Арен. — Гласът й беше глух. Безжизнен. Стори й се странно, защото в главата й цареше хаос от емоции. — Ти имаш нещо, което всички останали искат, и те няма да спрат с опитите да ти го отнемат. Това е Итикана и никога няма да бъде нещо повече. Ще трябва да свикнеш да живееш с тази мисъл.
— Това не е живот, Лара. — Той се закашля, направи гримаса и притисна раната си с длан. — Искам да се боря за по-добро бъдеще, дори това да ме убие.
В кръвта й пламна необяснима ярост.
— Тогава направо лягай и умирай!
Трябваше да се махне от тази ситуация, която я разкъсваше. Тя се изправи рязко, обърна се и се запрепъва в калта и корените по тъмната пътека към къщата.
Изчака в стаята си, докато къщата не притихна и не се увери, че няма кой да я прекъсне, излезе и стигна на пръсти до спалнята на Арен. Отвори с шперц. Витекс седеше на леглото, но щом тя влезе, котката се изниза от стаята, без да й обърне внимание.
Лара затвори вратата след себе си, усили пламъка на лампата си и отиде пред бюрото на Арен. Извади стъкленицата с невидимо мастило, дадена й от Серин, дръпна кутията с тежък пергамент за писма до лявата си ръка и вдигна капака. Взе най-горния лист, обърна страната с герба, натопи една писалка в мастилото и започна да пише с миниатюрен шрифт. Течността изсъхваше, докато тя описваше подробно всичко, което бе научила за Итикана и очертаваше стратегията за превземането и побеждаването на Кралството на Моста. Накрая на страницата ръката й се беше разтреперила, но тя остави листа да изсъхне и се зае да пише същото послание на следващия. После на трети и четвърти, докато всичките двайсет и шест листа в кутията не се напълниха с предателските й думи.
Призова на помощ цялата си воля, за да не накъса листовете на парченца, докато подреждаше всичко обратно по местата му. После се прибра в стаята си с натежали от изтощение крайници и зарови лице във възглавницата. Сълзите й закапаха по нея. „Това е единственият начин — каза си тя. — Единственият начин да спася Маридрина.“
Дори това спасение да я обричаше на вечно проклятие.
25. ЛАРА
ПРИЛИВЪТ НА ВОЙНАТА ЗАВЪРШИ С ВНЕЗАПЕН тайфун, който беше толкова мощен, че дори итиканците отказваха да излязат в морето. Илай й каза, че мостът най-вероятно е празен, тъй като морето беше прекалено бурно за корабите, било то и по краткия път до Южен и Северен пост. В резултат на това Лара се чувстваше напълно изолирана от света на Среден пост. Чувството се засилваше от факта, че стоеше затворена в къщата, само с прислугата за компания.
Въпреки че битките бяха приключили, Арен я избягваше.
Прекарваше целите си дни с войниците, а нощите — на тесния нар в казармата, без нито веднъж да се качи до къщата.
Въпреки това Лара всяка нощ проверяваше броя на листовете в кутията му за писма, но всичките копия на скритото й послание си оставаха в Итикана.
Точно като нея.
На сутринта след края на бурята Лара реши, че моментът е дошъл. Тя се облече в итикански дрехи, напълни си джобовете със скъпоценни камъни и няколко от предпочитаните си дроги и се натъпка с възможно най-много храна, след което каза на Илай, че излиза да се поразходи на чист въздух.
Ако се опиташе да избяга по море, смъртта й нямаше да е инсценирана, а съвсем реална, затова тя бе изчакала небето да се проясни, преди да задейства плана си. Знаеше, че честолюбието на Арен ще го накара да пише на баща й, за да го уведоми за смъртта й. Че Серин, винаги нащрек, ще провери страниците и ще открие посланието й. Оттам нататък тя можеше само да се моли и надява баща й и Серин да решат, че наистина е умряла, след като не се появеше известно време в Маридрина. Тогава нямаше да има нужда да се тревожи, че наемни убийци ще дойдат за нея в Харендел. Именно там смяташе да замине Лара. И да изживее живота си с мисълта, че е дала на народа си възможност за едно по-добро бъдеще.
За сметка на бъдещето на всички в Итикана.
След като бурите се бяха завърнали в Итикана, за да бдят над нея, Тарин и останалите бяха освободени от служба като нейни пазачи — ето защо, когато пое по пътеката към скалите над морето, нямаше от кого да се пази. Вървя до северната страна на острова и спря на мястото, което си беше избрала толкова отдавна.
То беше високо — вълните се разбиваха в брега на десет метра под нея, но я бяха привлекли плоските камъни, подаващи се от прибоя. Можеше да спусне кануто си върху тях и да инсценира едно фатално и трагично падане. Впоследствие мислеше да се прехвърля от остров на остров, да се крие в убежищата, които успееше да намери, и така лека-полека, в промеждутъците между бурите, да стигне до Харендел.
Планът беше опасен, но не страхът й тежеше, когато сведе поглед към скалите.
— Внимавай да не паднеш.