Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
Имаше и други, по-малко очевидни закономерности, които бяха занимавали математиците от началото на двайсети век Винер и Рашавески. Те твърдяха, че такива явления като икономическите кризи, последствията от надпреварата във въоръжаването, устойчивостта на обществените групи, резултатите от парламентарните избори и прочие се подават на чисто математически анализ. Сериозна трудност в това представляваше големият брой променливи величини, много от които трудно се изразяваха с числови понятия. Не можеше просто да се начертае серия от криви линии и безотговорно да се заяви: „Когато се достигне тази точка, ще започне война“. Не можеха и да се пренебрегнат абсолютно случайните събития — например убийството на важна политическа личност или последствията от някакво научно откритие, а още повече — стихийните бедствия от рода на земетресения или наводнения. А такива събития повече от всичко друго можеха да повлияят на големи маси от хора и дори на цели пластове от обществото.
Всички знания, търпеливо събирани през последното столетие, позволяваха да се постигне много. Задачата щеше да бъде неизпълнима, ако не съществуваха големите изчислителни машини, способни за няколко секунди да направят пресмятания, за които иначе щеше да е необходим трудът на хиляди специалисти. На всестранната помощ на тези машини разчитаха и хората, които създадоха плановете за Колонията.
И при всичко това основателите на Нова Атина само подготвиха почвата и климата за растението, което жадуваха да отгледат — може би то щеше да порасне, а може би не. Саломон беше казал: „Можем да бъдем уверени в таланта, но за гения ни остава само да се молим“. Имаше основания за надежди, че в такъв наситен разтвор ще започнат любопитни химически реакции. Художниците, които са израснали в самота, са малко — живите искри се раждат от стълкновението на умовете на обединените от сходни интереси творци.
Това стълкновение вече беше създало неща, достойни за внимание в областта на скулптурата, музиката, литературната критика и киното. Още беше рано да се съди ще оправдаят ли историците надеждите на своите вдъхновители, които откровено се стремяха да пробудят в човечеството гордост от това, което са направили. Живописта засега линееше, сякаш потвърждаваше възгледите на теоретиците, които предполагаха, че плоскостните форми на изкуството нямат бъдеще.
Забелязваше се, колкото и да не се намираше по-убедително обяснение до момента, че в най-добрите произведения на колонистите първостепенна роля има времето. Даже скулптурата рядко оставаше неподвижна. Загадъчните форми и извивки в творбите на Андрю Карсън бавно се изменяха пред погледа на зрителя, съгласно своя сложен замисъл — може би не съвсем разбираемо, но увлекателно. Сам Карсън твърдеше, и в това имаше частица истина, че е довел до логически завършък абстрактните композиции от миналия век и така е съчетал скулптурата с балета.
В музикалния живот на Колонията се провеждаха задълбочени изследвания върху това, което можеше да се нарече „протежение на времето“. Какъв беше най-краткият звук, достъпен за човешкото възприятие — и какъв най-дългият, който не би бил скучен? Можеше ли да се променят тези величини, като се променя силата на звука или се преобразува оркестровката? Подобни въпроси се обсъждаха безкрайно и доводите бяха не само теоретически. От тези спорове се родиха няколко рядко интересни творби.
Най-сполучливи от всичко бяха опитите в областта на анимацията и нейните наистина неограничени възможности. Бяха минали сто години от времето на Уолт Дисни, а чудесата на това най-изразително и най-отворено от всички изкуства нямаха край. То можеше да бъде и чисто реалистично, и тогава плодовете му не се отличаваха от обикновените филми, което предизвикваше презрението на поборниците за абстрактна анимация.
Най-много привличаше, но и най-много плашеше групата на художниците и учените, която беше създала твърде малко. Тези хора се стремяха към „пълно сливане“. Ключ в работата им беше историята на киното. Първо звукът, после цветът, след това стереоскопията и накрая синерамата — крачка след крачка те приближаваха старинните „движещи се картинки“ към истинския живот. С какво можеше да свърши това? Сигурно щеше да бъде постигнато и повече: зрителите да забравят, че са зрители и да станат участници във филма. Щеше да се наложи въздействие върху всички възприятия, дори да се прибегне до хипноза, но много хора считаха, че всичко това е напълно възможно. Ако тази цел можеше да се постигне, жизненият опит на хората щеше да се обогати невъобразимо. Всеки щеше да е в състояние да преживее всякаква ситуация и приключение — въображаеми или истински, мислими или немислими. Щеше да може да се превърне дори в растение или животно, стига да се уловяха и запишеха сетивните възприятия не само на човека, но и на всяко живо същество. И когато тази „програма“ завършеше, човекът щеше да има такъв ярък спомен за преживяното, сякаш всичко е станало в действителност.