Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
Свърза се по телефона с кантората си и се разпореди за отлитането към Париж.
Фишер пристигна на посочения за Албер Монтан адрес и се намери изправен пред елегантна самостоятелна къща с очарователна фасада в стил XVIII век. Домашна прислужница в униформа му отвори вратата и го покани в приемната на първия етаж. Фишер се помъчи да свърже описанието на Фуле за човека боец и комунист с привилегирования квартал и богатия дом. Още от прага погледът му попадна на Модилиани и това изкорени всякакви предварителни представи за онова, което би могъл да очаква. Стаята беше някак продълговата, осветявана откъм тавана с дискретни луминисцентни тела, насочени така, че лъчите им да падат върху картините. Дори за окото на Фишер — око на дилетант — тези картини наистина бяха много хубави. Това беше модерна стая, с меки линии и удобна, имаше далечна прилика с изложбена зала. Виждаха се няколко фигури от класическата скулптура.
— Мосю Фишер — обяви прислужницата.
От едно облицовано с бяла кожа кресло стана жена и се насочи към него с протегната ръка.
— Добър вечер — каза тя. — Аз съм мадам Дженарски. Албер ще бъде тук след минутка. Моля, седнете. Какво бихте предпочели за пиене?
Тя беше някъде в петдесетте си години, тъмнокоса; с черни, пламтящи като въглени очи, с приятно лице, което някога е било хубаво, но сега беше деформирано от дълбок белег, минаващ през едната й вежда. Беше облечена разкошно, а на рамото й блестеше брошка от злато и рубини във формата на тигър. Богата, много богата наистина. Само парфюмът й струваше десет лири за петдесет грама. Усмихна му се и в устата й засвети злато. Не беше французойка — Фишер допусна, че е гъркиня.
Той седна и прие чашка уиски. Бяха му предложени и цигари от малка златна кутия. Той започна разговора с бележки върху времето. Тя седеше срещу него и се усмихваше.
— Защо искате да се срещнете с Албер, мосю Фишер? Приятелят му Жан Фуле ни съобщи за вашето посещение. Надявам се, че не е във връзка с неща, които биха го разтревожили?
— Вярвам да е така, мадам. Провеждам разследване и се надявам той да ми помогне.
— Нещо около войната? Предполагам не във връзка с концлагера. Не бих ви позволила да повдигате този въпрос. Това го разстройва страшно.
— Не — поклати глава Фишер. Възхищаваше се на прямотата й и се възмущаваше от нейния тон. — Нямам нищо общо с концлагери. Предполагам, искате да кажете, че е прекарал в някой от техните лагери?
— Бил е в Дахау за осем месеца. Когато го видите, ще разберете какво са направили там от него. Мнозина се опитваха да го интервюират с желание да станат негови биографи, разбирате тези неща, нали? Ще му дойде твърде тежко да бъде разпитван за онзи период от живота му. Бяха ми необходими пет години, за да го доведа до състоянието, в което е сега, мосю Фишер.
— Грижите се за него, доколкото разбирам. — Фишер реши да си изясни нейното положение. — Инвалид ли е той?
— Не. Сега може да се движи, слава богу. Водих го при най-добрите специалисти в Европа. Германците го осакатиха, разбирате ли? Беше понесъл страхотни страдания. Когато след войната го открих, беше в болница за неизлечими, загиващ в самота и отчаяние. За мен бе такова щастие, че открих къде се намира.
— За него също?
Черните очи засвяткаха насреща му.
— Не, само за мен. През войната той спаси живота ми. Обичах го, когато бе една от великите личности в Съпротивата и когато всеки бош в Париж го търсеше, а сега го обичам два пъти повече от преди. Да бдя над него е моята привилегия, мосю.