Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
— Искам да се прибера у дома. Моят хотел… обратно в моя хотел.
— Ще си отидете, когато ми отговорите. Защо дойдохте в Париж? Защо ви позволиха да се върнете пак тук?
Принцът внезапно се ухили. Нямаше никаква представа защо е при реката и защо трябва да отговаря на въпроси. Не можеше да познае човека, оказал му помощ точно когато имаше нужда от нея, и който сега задаваше въпросите. Съзнанието му беше в състояние да регистрира само последното нещо, което беше чул. Сети се за майка си.
— Тя не би могла да ме спре. Те не искат да се вмесвам, но нали аз съм главата на семейството. Имам право да зная.
— Съвсем правилно. Сигурно сте им станали досаден?
— Аз не искам Солницата обратно у нас. Казах на майка си да зареже всичко, но нали я познавате, винаги постига своето. — Той се олюля и увисна на парапета.
— О, да — прошепна меко генералът, — познавам я, но тя не винаги успява да постигне своето. Какво искате да кажете за Солницата? Няма я. Загубена е за вас.
— Тя смята, че може да я намери — чу се лаещият смях на Хайнрих. Мисли, че Бронзарт е жив. Надявам се да е жив, надявам се. Искате ли да ви кажа нещо? Той е единственият човек, който някога е успял да я уплаши. Знаете ли това?
— Да — кимна генералът, — зная го. Кога ще се връщате в Германия?
— Няма да се връщам. Париж ми харесва. Пазя скъпи спомени за него, много щастливи спомени. Ще си остана, където съм. Мога да стоя тук завинаги. Защо трябва да отивам у дома? А сега искам да се прибирам. Краката ми са капнали.
— Вие сте уморен човек. Това се вижда ясно.
— Много мило от ваша страна да ме отведете в моя хотел — и Хайнрих вдигна глава към него.
— С удоволствие. Веднага ли тръгваме?
— Да, да, нека тръгнем веднага. — Вървяха под парапета, по самия бряг на реката.
— Съвсем сигурен ли сте, че искате да останете в Париж? Няма ли да бъдете по-защитен на някое друго място, а не в „Риц“?
— Не, не. Имаме си детектив. Той търси Солницата. Ще се погрижи и за мен. Струва ми се, аз му телефонирах … Искам да се прибирам. Защо не вървим?
— Ние вървим, но по различен път.
Наблизо нямаше никого. Реката също беше безлюдна. Генералът отстъпи крачка и нанесе удар по челюстта на принца. Преди отпуснатото тяло да падне, той го улови, повдигна го и го блъсна. Чу се плясък и капки вода изпръскаха пътеката и сакото на генерала. Той се отдръпна и ги избърса. На мястото на падането в реката се появи лек водовъртеж и въздушни мехурчета. Даже и да не беше го зашеметил, принцът бе така пиян, че не би бил в състояние да плува. Генералът погледна надолу и видя падналия бастун. Остави го там и си тръгна, като пресече по отсрещната страна на улицата, когато излезе горе. Докато чакаше за такси, запали цигара. Е, сега, когато попита за апартамента в „Риц“, той вече няма да бъде зает.
Следващото телефонно повикване за Фишер беше от принц Филип фон Хесел, който го уведоми, че брат му излязъл от хотела и изчезнал.
На следващата сутрин вестниците вече съобщаваха новината. На първите им страници бе публикувана снимка на бастуна със сребърна дръжка, паднал на пътеката край реката.
— Колко ужасно! — извика Пола. — Това е второ убийство вече.
— Знам. — Фишер държеше ръката й. Пола беше бледа и разстроена. Не му беше никак приятно да я гледа такава. Искаше да му се усмихне, пристъпваща към обятията му. — Зная, човек го побиват тръпки. Слушай, мила, премислих всичко. Уверен съм, че тази идея няма да ти хареса, но ми се струва, че все пак не е лоша. Иска ми се да се върнеш у дома си в Лондон.
— Не! — Пола беше категорична. — Знаех, че ще предложиш тъкмо това! Защо е притрябвало да се връщам? Договорихме се, ти ми обеща.
— Обещах — съгласи се той. — Обещах да ти помогна да намериш баща си. Сега обаче не съм съвсем сигурен, че тази идея е от най-добрите. Бъди разумна и се откажи от нея. Нека продължа да търся сам проклетото съкровище. Ако не успея, ще бъде зле, защото Фон Хеселовци ще изтеглят депозита си, поставен на мое разположение. Не искам и ти да се окажеш забъркана в тази мръсотия. Не ми харесват очертаващите се перспективи.
— Няма да се върна в Лондон. Не тъкмо сега. Ти заяви, че ме обичаш, и аз ти обясних какво означава това за мен. Ако ме подхлъзнеш сега, няма да ти простя никога.
— Знаеш отлично, че не бих рискувал да се случи тъкмо това. Що се отнася до моята любов към теб, не ти ли се струва, че този процес е някак еднопосочен? Известни са ми твоите чувства към баща ти, но не съм сигурен какви са те към мен.
— Трябва да бъдеш сигурен. Заявих ти, че аз също те обичам, но най-напред трябва да уредя тази работа!
— Чудя се не се ли мамиш. Може би в живота ти няма да остане място за нищо друго освен за онзи фантом, който си създала сама. Ти знаеш истинското му име.