Наследството на Пьоленберг

— Баща ти умря.

Беше същият безстрастен израз като онзи, който ги бе довел от Лондон тук: „Баща ти умира. Помислих, че би искала да те известя.“

И сега, изправена в изпълнената със слънчева светлина стая, тя стоеше с двете лабрадорски кучета в краката й и гледаше към двамата със същото гордо безразличие.

— Той беше изключителен човек — каза тя. — Дари ме с истинско щастие.

Изглежда, нямаше какво да добави. Не показа, че иска да й се изказват съболезнования и съчувствия. Тя седна и започна да милва едно от кучетата. Фишер видя Пола застанала по средата на стаята, много по-изоставена и самотна от майка си. Тогава той я доближи и улови ръката й.

— Съвсем сигурна ли сте, че не желаете да останем, мисис Риджуей? Ще бъдем много доволни да останем с вас или да ви вземем със себе си.

— Не, благодаря. — Тя даже му отправи бегла усмивка на учтивост. — Много мило, но не бих искала да задържам вас и Пола тук. Бих предпочела да остана сама. Не искам да напускам тази къща. Тя беше нашият дом. Той я обичаше.

Мисис Риджуей се изправи и дойде при тях. Тя подаде ръка и Фишер я стисна. Настъпи кратък момент, когато майка и дъщеря се прегърнаха, а после мисис Риджуей се отдръпна назад.

— Благодаря ви, че дойдохте. Много съм доволна заради теб, Пола. Ако в живота си имаш нещичко от радостите, които аз и баща ти преживяхме, ще бъдеш наистина много щастлива. Ако нямате нищо против, няма да ви изпращам. Струва ми се, че трябва да се прибера и да легна малко.

Те прекосиха гостната и излязоха под слънчевите лъчи. Колата му бе паркирана до входната порта. Той отвори вратата на Пола, а после седна зад волана. Запали цигара и й я подаде.