Като пепел във вихъра
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Зонимир Панчевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Като пепел във вихъра». Краткое содержание книги:
— Може и така да е — измърмори Коул разсеяно. — Във всеки случай ти ми харесваш повече от онова плашило на име Ал.
Лицето му беше много близо до нейното. Алена можеше да разчита мислите му по него като в отворена книга. Докато го гледаше как се усмихва замислено, в съзнанието на момичето изникваха спомени, които се бяха запечатали у нея и не й даваха покой. Побиха я приятни тръпки и тя извърна лице, за да предотврати нежелано изчервяване.
— Моля ви, капитане! — заекна тя, докато се мъчеше да се освободи от прегръдката му. — До гуша ми дойде постоянно да ме опипвате! И, моля ви, не забравяйте, че сте женен мъж!
Ядът на Коул беше отминал и той малко несръчно я качи на капрата.
— Това, изглежда, ви занимава повече, отколкото мен самия, мис Макгарън!
След като привърза сандъка на багажната платформа, Коул седна до Алена.
— Още не сте ми казала, къде да ви откарам.
— Да си призная, не съм сигурна точно къде, капитане — каза тя. — Нямам много пари, за да плащам квартира, вие го знаете не по-зле от мен. Мислех си дали доктор Брукс не би ме приютил.
— Аз все още държа апартамента си. Ако искате, можете да живеете там по време на няколко седмичното ми отсъствие и междувременно да уредите собствените си въпроси — отвърна й Коул без заобикалки.
Алена гордо отметна глава.
— О, да, господин капитан! Бих могла да се настаня там уютно като ваша любовница, а когато се завърнете, да ви посрещна с отворени обятия. Наистина добре сте го замислили!
— Не говорете глупости! — отвърна Коул раздразнен. — Вашето окаяно положение ме безпокои, още повече като зная, че аз също имам известна вина за него. Предлагам ви жилището си с най-добри намерения. — Той гневно захапа пурата си, преди да продължи: — Честна дума, вече ми омръзнаха вашите превземки и мрънканици. Ще живеете там и точка по въпроса.
Известно време те пътуваха мълчаливо. Постепенно гневът на Коул попремина. Той пушеше пурата си, отдаден на собствените си мисли. Накрая тихият му смях изтръгна Алена от унеса й.
— Сетих се, че през последните месеци три личности се намесиха в живота ми и предизвикаха дълготрайни последствия. Всъщност не можах да опозная истински нито една от тях, но всички бяха белязани от тази война: първо изникна онова скитащо хлапе, за което смятах, че се нуждае от подкрепата ми. След това срещнах една млада жена, която остави неизличим спомен в съзнанието ми и която оттогава не мога да открия. И накрая се появи тази вдовица със стройна фигура и така ме плени, че просто трябваше да я потърся отново. — Коул погледна бегло Алена. — А сега излиза, че всъщност и трите са една и съща личност. Кажете, мис Макгарън, щастлив ли трябва да се чувствам от това разкритие или разочарован?
Дълбоко замисленият израз върху лицето на Алена се смени със сладостно горчива усмивка.
— Никога ли не сте чели, капитане, че войната е ад?
След това никой вече не продума. Вглъбени в себе си, те пътуваха из безлюдните улици. Чуваше се само равномерният тропот на копита и колела върху паважа. Като че в града нямаше жива душа. Дори и пияниците бяха потърсили подслон от бурята в някое тъмно кътче.
Пред червената тухлена сграда, в която беше живял преди, Коул дръпна юздите и спря колата. Той скочи на земята и се обърна, за да помогне на Алена, но тя седеше упорито и неподвижно върху капрата.
— Някакви проблеми ли има, мис Макгарън? — осведоми се той.
Тя го погледна презрително с хладни сиви очи.
— Искате да попадна в затвора на Шип Айлънд ли, капитане? — отвърна полугласно на въпроса му.
— Съвсем не. Зная, че поне част от повдигнатите срещу вас обвинения са неоснователни — отвърна учудено Коул.
— Тогава трябва да ви помоля да не използвате името ми, сър. То и без това толкова често се споменава от всички, че чак ми става страшно.
— Но, разбира се, мадам! — Коул се поклони извинително, бегла усмивка се стрелна по устните му. — Имате ли някакви предпочитания относно името?
— Съвсем не, сър.
Докато Коул я водеше към входната врата, му се искаше да обгърне раменете й с ръка, но после се отказа. Самата Алена прекрачи прага на апартамента със смесени чувства. Вече не я закриляше маскировката на Ал и тя физически усещаше погледа му върху тялото си. Огледа се с неудобство.
— Колко е уютно тук — каза тя с хаплива ирония.
— Може би не трябва да ви обвинявам за това, че ме тласнахте в ръцете на друга жена — отвърна й той с гневно навъсено чело. — Или смятате, че трябва да съм ви благодарен? Не виждате ли докъде ме доведе вашето мълчание? Скъпо момиче, сега щях да съм много по-щастлив, ако не бяхте ми погаждали вашите номера.