Дете на порока
- Автор: Джонсон Сьюзен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Желязкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дете на порока». Краткое содержание книги:
— Колко мило! Проявяваш ревност.
— Не ревнувам. — Каза го, без да се замисля, а идеята му се стори малко нелепа.
— Е, тогава се държиш собственически. — Разбрала границите на собствената си независимост, тя се радваше да забележи, че я желае.
Той любопитно я изгледа.
— Невъзможно.
— Да потанцувам ли с шведския консул? — попита Сирина с медено гласче.
Бо веднага свъси вежди.
— Не и ако не искаш да пролея шведска кръв тази вечер.
— Да не би да искаш да одобряваш партньорите ми?
— Добра идея — кисело отбеляза той, като се чудеше как е възможно толкова да е загрижен с кого танцува тя.
— Би могъл да танцуваш с мен цялата вечер — закачливо прошепна тя.
— Не, не — тихо каза Бо, леко раздразнен. — Избери си когото пожелаеш за партньор, сладурче.
— Така ли?
— След като съм изправен пред възможността цяла вечер да танцувам, определено да. — Погледът му за кратко се спря на музикантите. — Колко дълго ще продължи този танц?
— Колко сте мил, милорд.
Той за миг прикова поглед в развеселените й очи.
— На теб това ти харесва, нали? — изръмжа той.
— Но ти толкова хубаво танцуваш, Бо — измърка Сирина като куртизанка. — Защо не се позабавляваш още малко?
— Защото ако държа жена в обятията си, миледи — небрежно отвърна Бо, — повече ми се иска да я чукам.
— Шокирана съм, лорд Рошфор — каза тя и се престори, че е ужасена като всяка почтена дама.
— Не знаех, че все още мога да шокирам хората — каза й с усмивка, — още по-малко теб.
— А сега аз те принуждавам да си губиш времето — закачливо каза тя.
— От време на време нямам нищо против да направя изключение.
— Защото съм толкова очарователна. — Тя нахално го изгледа.
— Определено заради това — тихо каза той.
След като изпълни джентълменското си задължение веднага след задължителния танц, Бо се поклони на Сирина и едва доловимо й прошепна: „Надявам се да се държиш прилично!“ и още преди да беше успяла да му отговори, той се запъти към залата за карти. Макар че хазартът с предимно позастарели дипломати не му беше особено по вкуса, той го предпочиташе пред танците. Бо взе участие в няколко игри, и пи доста, за да не умре от скука, и често ставаше от мястото си за да се приближи до балната зала и да види кой в момента танцува с любимата му.
Започна да брои минутите, после да пресмята кристалчетата на полилея. Декорациите по шинелите на консулите стигаха до осемдесет и пет, отбеляза той точно в единайсет часа и седемнайсет минути; но както винаги, играеше много добре, сякаш хазартът беше нещо като условен рефлекс, запечатан в съзнанието му. Времето обаче минаваше толкова бавно, че той започна да се чуди дали елегантният часовник над камината няма нужда от поправка. Но още повече го тревожеше въпросът колко дълго траеха тържествата за генералните консули.
Няколко минути по-късно, когато лорд Дъферин дойде на тяхната маса с маниерите и езика на човек, който е попрекалил с чашките, Бо реши да го изпита дали все още може правилно да брои картите. А когато Дъферин започна от време на време да му намига, Бо първоначално реши, че възрастният човек има някакъв тик на окото. Той учтиво не обърна внимание на това, което смяташе, че се дължи на възрастта или прекомерното пиене, и се съсредоточи над картите си. Спечели толкова много, че привлече вниманието към тяхната маса. Насъбрали се бяха доста хора, забеляза Бо, когато вдигна поглед, след като отново спечели десет хиляди. Дъферин вече се потеше, защото беше загубил много, но при следващите две раздавания успя да си върне една голяма сума и наблюдаващите ги започнаха да коментират късмета му.
— Така е по-добре — възкликна лорд Дъферин с усмивка, избърса си челото с носна кърпа, а със свободната ръка прибра спечеленото. — Имах нужда от късмет и проклет да съм, ако той не дойде. Макар че — той толкова силно намигна на Бо, че този път жестът му не можеше да бъде сбъркан — не бих имал нищо против, ако тази братовчедка — госпожица Блайд — стоеше и на моя страна, момчето ми. Дочувам разни шушукания за братовчедките, а, Рошфор — добави той и се засмя. — Но пък всички трябва да се позабавляваме, нали?!
Няколко човека ахнаха, а над масата веднага настъпи гробно мълчание.
— Моля? Нещо не те чух — хладно каза Бо със смразяващ поглед.
— Дамата в хотел „Йорк“, момчето ми — отвърна лорд Дъферин, който невъзмутимо продължи: — Видях ви с госпожица Блайд преди два дни…
Бо леко остави картите си на масата, после постави ръка върху тях, а зад суровия му поглед не личеше, че е бесен.