Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Леко я докосна с пръсти и шокът от съприкосновението я накара да изпищи и да изпусне чантата си. Съдържанието й се пръсна по циментовия под — дистанционното, което търсеше, скъп сингапурски комуникатор, флакони с блясък за устни като гилзи от куршуми. Топлата следа от дланта й върху разсипаната чанта вече изстиваше. Върху лицето й се боричкаха страх и враждебност — беснееше, че такъв като него си позволява да я докосне и я кара да разпилее този неин — о, така личен живот върху пода. Но щом приближи лице до нейното и разкриви уста в усмивка, страхът надделя.
— Какво искаш? — заекна тя, но гласът й заглъхна сред воя, който изпълваше черепната му кутия. — Вземи ми картата! Ето, вземи я!
Той се усмихна лениво, а кресчендото леко затихна. Ножът проблесна и допря бузата й.
— Какво иска Дред ли? Твоята плът, сладост моя. Сладката ти плът.
Когато приключи, той намали музиката до залезно диминуендо — цвъртящи звуци, подобни на щурци, ридаеща цигулка. Прекрачи мокрото петно и вдигна с гримаса кредитната й карта. Кой глупак би взел такова нещо? Само пълен идиот ще лепне белега на Каин върху собственото си чело.
Вдигна ножа и очерта с червени щрихи думата „SANG“ (кръв) върху холограмната повърхност на картата, след което я пусна до нея.
— На кого му трябва ВР, щом има РЖ? — прошепна той. — Наистина реален.
Богът погледна от високия си трон надолу към сърцето на онова, което беше Абидос, над прегънатите гърбове на хилядата си жреци, проснати пред него като хиляда водни костенурки, приличащи се край брега на Нил, покрай дима от сто хиляди кадилници и мъждукащата светлина на сто хиляди лампи. Погледът му проникна дори сред сенките на най-отдалечените кътчета в огромната му тронна зала и още по-нататък, през лабиринта от коридори, който я отделяше от Града на мъртвите, но не съзря онзи, когото диреше.
Богът нетърпеливо тропна с млата по позлатената облегалка на креслото.
Върховният жрец Този или Онзи — богът не си правеше труда да помни имената на всички свои подчинени: идваха и си отиваха като песъчинки в буря — пропълзя към подиума, върху който се възправяше златният трон, и отри лице о гранитните плочки.
— О, възлюблени на сияйния Ра, баща на Хор, господар на Двете земи — занарежда жрецът, — ти, който си господар на всички хора, ти, който караш житото да никне, който си умрял, но живееш, о, велики боже Озирис, чуй своя скромен слуга.
Богът въздъхна.
— Говори.
— О, прекрасни и сияйни, о, господарю на зеленината, този скромен твой слуга желае да ти съобщи за известен смут.
— Смут ли?! — наведе се богът напред и мъртвото му лице се надвеси толкова близо над проснатия жрец, че старикът почти се подмокри. — В моето царство?!
Жрецът заломоти:
— Двамата ти слуги Тефи и Меват — те тревожат онези, които те почитат, с недостойното си поведение. Без съмнение, ти не желаеш те да вдигат пиянски бунт в светилищата на жреците и да хвърлят в ужас горките танцьорки по такъв злочест начин. А разправят, че вършат дори и още по-зловещи неща в покоите си — сгърчи се старецът. — Казвам само онова, което говорят и други, о, кралю на Далечния запад, обични и безсмъртни Озирис! Богът се облегна назад — маската скри, че е развеселен. Колко ли време беше събирало кураж това нищожество, за да повдигне въпроса. За миг помисли да нахрани крокодилите с него, но не си спомняше дали този върховен жрец беше гражданин или просто кукла. Какъвто и да беше, не си струваше главоболията.
— Ще го обмисля — каза той и вдигна жезъла и млата.
— Озирис обича своите слуги — от най-великия до най-нищожния.
— Благословен да е нашият господар на живота и смъртта — избърбори жрецът, докато пълзеше.
На бога му беше много забавно да размишлява над недостойнствата на позата му — ако беше гражданин, отлично беше усвоил симулационните си умения. Реши, че постъпи правилно, като не го хвърли на крокодилите — някой ден можеше да се окаже полезен.
Колкото до проклетите му слуги… е, ами нали това им беше работата? Разбира се, за предпочитане с двойката проклетници да лудуват някъде другаде, а не в неговото любимо и най-сложно конструирано светилище. Нека си карат почивката в Стария Чикаго или Ксанаду. И все пак може би беше редно да приложи нещо повече от обикновено изгнание. Щом бяха замесени дебелият и тънкият, малко дисциплина нямаше да навреди.
Бронзов писък на тромпет и барабаненето на тъпан в дъното на тронната зала го откъснаха от тези мисли и го накараха да вдигне поглед. В сумрака проблясваха жълтозелени очи.
— Най-сетне — каза той и отново кръстоса символите пред гърдите си.