Бялата зима на аристократите
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялата зима на аристократите». Краткое содержание книги:
Толкова!
— Слагайте парашутите!
— За проверка!
— Тръгвайте!
— Дожаля ми за тях — почти с умиление си спомни Раб Пепо. — Макар че, както вече казах, екземплярите от раздел „будали“ по правило не са ми симпатични. Убий ме, сам не разбрах защо, но ги приближих и ги питам учтиво: „Ще приемете ли от мен необходимите средства, за да не пропускате представлението?“ Забележи — не мангизи, не и просто пари, а — средства… Мацката започва да се усуква и колебае, но приятелчето се съгласи така бързо, че когато се усетих, вече не можех да върна назад. Толкова бързо, че се наложи да уточня: давам ги като заем, а не ей така. Те изхвърчаха навън, а мен като ме налегнаха едни съмнения… Кой ще е този глупчо, дето ще върне парите?! А той се оказа вярно будала и ги върна още на другия ден, след като си взел стипендията — завърши с хепиенд Раб Пепо.
— А другарите от службите как реагираха, като разбраха, че не си успял да боднеш бръмбарчето? — полюбопитствах аз.
— Нормално. Все пак бях регистрирал срещата, а това беше по-важното.
— Тия услуги как ги вършиш? Срещу парички или по патриотични съображения? — На моменти вярно съм много любопитен. Но Раб Пепо умееше да бъде и многословен, и лаконичен.
— По патриотични съображения, естествено. Срещу парички! — каза той. По начин, който подсказваше, че няма желание да разговаря в тази насока.
Постепенно започвах да го разбирам. Раб Пепо беше всичко това, което аз не бях.
Аз не можех да се накарам да сътруднича на службите. Не можех да стоя на едно място. Не можех да си почина като хората от страх да не пропусна нещо. Не можех да спра. Все се оглеждах и ослушвах. Не икономисвах разхода на енергия. И вероятно подсъзнателно имах добро самочувствие именно поради енергичността си.
В този момент Раб Пепо ме накара да се замисля. Ако се използва алегорията за гората на живота и животинките в нея, аз търчах като ловджийска хрътка. Вечно търсех някакви дири, постоянно си пъхах носа къде ли не. Раб Пепо, като мързелив котарак, лежеше в сянката на някакъв клон. И получаваше от същия този живот почти същото, което получавах и аз.
Може би зад мързела се криеше някаква по-друга рационалност? Защото по своему и дон Пепо не страдаше от липса на характер.
Опростено казано, в природата има място и за кучета, и за котки. Беше безсмислено да се опитвам да се променя — кучето не може да стане котка.
XVIII.
Наближаващата сесия ме вкара в централната библиотека. Притежавах нормална, здравословна студентска мързеливост, но когато нямаше накъде, сядах и четях.
Отивах до заведението в приземието, за да си взема кафе. Сградата беше добре отоплена, часовете, прекарани в ровене из литературата, ме бяха изморили и одрямали. Предвкусвах удоволствието от горещата напитка. Когато се наредих на опашката, видях познати очи. Редакторът от „Сателит“.
— Взехте ли си вчерашния брой? — посрещна ме с въпрос той, подавайки ми ръка.
— А трябвало ли е да го взема?
— Вероятно. Макар че, може и да… не се почувствате напълно удовлетворен.
— Материалът е излязъл?
— С известни съкращения. Но в същината си е запазен. Излезе като редакционен анонс на блок с дискусионна тематика. Всъщност, ако искате, в чантата ми горе в гардероба имам екземпляр.
— Много ли е пипано по него?
— Намален е като обем, попристегнат е — поясни редакторът. — Някои прекалено спорни постановки са омекотени до приемливи хипотези…
— Материалът беше обзор на хипотези. И беше подпрян с имена-патерици на авторитети. Когато го пишех, знаех, че икономисвам истини. Ако и вие сте го доомекотили, вероятно се е получило или народна приказка, или размит сапун?… Или — най-вероятно — размита народна приказка… — С мъка удържах, разочарованието да не звучи прекалено ясно в гласа ми.
— Истината също подлежи на редактиране, защото…
— … няма абсолютна истина. Предлагате ми да се занимаваме със словесна еквилибристика? Но знаете ли аз как бих сортирал поне в две категории истините? Чисто прагматично. По сексуален признак!
Човекът се засмя и употреби очакваната дума:
— Интересно… Сигурно някакъв фройдизъм?
— Нищо интересно. И никакъв фройдизъм. Има оплождащи истини. Които провокират мисленето. И движат в края на краищата родът човешки напред. Има и импотентни истини. Съвършено изшлайфани, но невършещи никаква работа.
Знаете ли кога научих за първия пилотиран полет до Луната? Две години след провеждането му. Преди това от време на време чувах слухове, започващи с „Американците май че…“ Интересувам се от тази тематика. А по време на полета бях в армията и служех във Военно-въздушните сили.
Не изплува нищо! Нищичко… Вероятно, по някакви стратегически съображения?