Бялата зима на аристократите
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялата зима на аристократите». Краткое содержание книги:
Толкова!
— Слагайте парашутите!
— За проверка!
— Тръгвайте!
Такъв романс изкарва с усилие сезон, два… И завяхва естествено. Като безкрайно тъжен есенен лист.
Барбара не искаше да напуска Полша. Аз не виждах смисъл да се махам от София. Всеки от нас беше натрупал по цяла купчина сериозни доводи в полза на виждането си. А имаше и още едно, направо основно съображение, за което никой нищо не споменаваше, но и двамата знаехме за него.
Събираме се — при нея или при мен… Менделсон и последващ щастлив семеен живот.
Ами ако не излезе чак толкова щастлив?! Тогава накъде? На изходни позиции. Тя си тръгва за Полша или аз се връщам от Полша. Красивото изживяване се превръща в безсмислено пилеене на години.
Липсваше ни времето за напасване един към друг, за делничната проверка на качеството на връзката ни.
Имаше и още нещо. Бях осмислил един прост житейски факт. За да можеш да се занимаваш сериозно с някаква екстремна работа, задължително трябва да си изработиш характер и то доста по-корав от средностатистическия. А едно от неизбежните последствия за притежателя на такъв характер е засиленият егоцентризъм.
Брак между двама егоцентрици?! Два остри камъка брашно не мелят…
Когато Бог иска да благослови една връзка, праща на ината мъж мека и добра, задължително отстъпчива жена.
За това, че съм инат, нямах никакви съмнения. А каква беше Барбара?
Ако като характер беше мой огледален образ, връзката беше обречена.
След не особено дълбоко осмисляне излизаше, че ние просто не сме един за друг!
Хайде бе!
Няма такова нещо! Напук на всички обстоятелства, които ни оттласкват, трябва да продължим да си вярваме! Не може да не намерим трайни пътеки един към друг!
Започнах да се замислям над варианта аз да отида в Полша. Ако се окаже, че аргументите на Барбара тежат повече от моите. Е, ще се наложи да взема някои приравнителни изпити, но това не е нерешим проблем!
Университетски подготовки от две различни системи — повече изразходвано време, но и по-добро познаване на две школи. Може би трябва да прошнуровам варианта за научна работа?
Няма да е лесно… Вместо следване покрай скоковете ще се наложи да крада часове, за да мога да виждам земята от два километра височина. И то отвреме-навреме. Вместо разхвърлян живот на скорост — наднормено тегло, очила, академична скука, сладострастно броене на издадени статии, студии и книги.
Кой наивник е казал, че любовта предизвиква приятна лекота?
Тази перспектива направо ми режеше крилете! Самоиронизирах се: Какви криле? Крайниците ми са оформени във вид на ръце и крака. И никаква перушина…
Небето е нещо временно. Все някога ще се наложи да остана на земята.
Усещах вътрешен студ само при мисълта, че ще дойде ден, в който вече няма да се ражда в мен тръпката на очаквания полет.
Странна е тази любов към небето… Непрекъснато трябва да се преодоляваш. Понякога минаваш през състояния, които за пореден път ти подсказват колко са полезни блокировките на инстинктите. Човек е програмиран с естествения, предупредителен страх от огън, дълбока вода и височина. И трябва винаги да се отнася уважително към блокировките си.
Но престава да бъде подчинен на скуката на чиновника или занаятчията именно когато тръгне срещу тези полезни инстинкти.
Тогава вижда света доста по-различен. Вече я няма привичната гледка, която един прозорец може да даде. Преодоляването на страха разкрива друг свят, в който небето е по-синьо, водата по-бистра, вятърът по-свеж…
Преборването със себе си разкрива хоризонти.
Из мъглата на сивото ежедневие изплува красотата, за която сме родени и в която сме вписани. Обитавайки една материално осигурена цивилизация, ние се разболяваме от някаква разновидност на кокошата слепота и постепенно губим зрение за тази красота.
Странна е тази любов към небето. Странна е… Но е истинна!
XX.
Неща, които си спомням от последните месеци на тази зима:
Не си позволих да отида нито веднъж неподготвен на упражненията при Денди попа. Отвреме-навреме той ме опипваше с внезапни въпроси, за да провери дали точно днес не съм се успал. Усещах, че губи търпение. Малко преди да свърши спецкурса, той съобщи с усмивка:
— Колеги, колоквиумът ще бъде проведен comme il faut16. И никой да не се надява, че инцидентно демонстрираните през семестъра знания ще му позволят да излезе сух от водата.
Доцентът обичаше да демонстрира добро владеене на френския чрез използване на характерни думи и изрази. Считаше го за шик. А посланието, адресирано до колегите, всъщност беше насочено към един конкретен колега. Знаех и името му.
Не мислех да се давам без бой, но носех нормална глава на раменете си. В даден момент, по даден акцент, можеше и да не изплува необходимата информация. Пък и въпросът можеше да бъде формулиран по-мъгляво, а после да се направи предварително приетия извод за „някои колеги“.
16
Както трябва /фр./ Б.а.