Бялата зима на аристократите
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялата зима на аристократите». Краткое содержание книги:
Толкова!
— Слагайте парашутите!
— За проверка!
— Тръгвайте!
— Как ми се иска да ти зашия един шамар! — сподели Надя. И добави: — Но ако нещата се развият според пъкления ти сценарий, не забравяй поетия ангажимент с експертизата. Защото аз няма да го забравя…
— Имаш го! — уверих я ентусиазирано аз. — А ти все пак провери човека. Наистина е свестен. И по мое дълбоко, вътрешно убеждение — по-добър практически вариант за теб от оня, другия. Него вятър го вее на бял кон…
Казах го искрено. Надя ме изгледа пак, продължително и каза замислено:
— Да влизаме. Може и да се окажеш прав?…
Харесвам усетливите жени. В този късен следобед Надя се прояви точно по този начин. Взе акъла на добрия сержант Коко. И вероятно си го сложи в чантата…
Когато по някое време им подхвърлих, че трябва да си тръгвам, и двамата реагираха машинално: „Ами добре!“ и „Чао!“
Сержантът Коко вече се беше отпуснал и развихрил. Беше като току-що отворена бутилка шампанско. Надя се смееше отривисто на думите, съчетанията от думи, нюансите, казващи толкова много…
Обичах ги и се радвах за тях. По едно време си помислих, че Надя никога не се е смяла така на мои думи. Нищо чудно — Коко наистина умееше да бъде сам себе си.
Прибрах се в стаята си в общежитието с усещането за някаква празнота. Не, на двайсетина години е грехота да бъдеш самотен! Необходимостта от човек до теб не е каприз. А липсата му си е чиста проба болест.
Знаех, че това е моментно неразположение.
Знаех, че мога да изляза когато си искам от него.
Знаех… Много неща знаех… Но Барбара ми липсваше.
В последното писмо получих снимката на две кучета. Огромни, с дълга козина. Гледаха внимателно в обектива и сякаш се мъчеха да проумеят нещо.
„Това са Белка и Стрелка. По имената на двете руски кучета-космонавти. /Кучетата имат ли националност?/ Много ги обичам! И те ме обичат. Голяма любов пада… Но ме карат да се чувствам виновна пред тях. Защото добре усещат настроението ми.
Много се проточи тази зима…
Осъзнавам, че очакването, ако не прескочи някакви граници, е даже полезно. Но започвам да проумявам и още нещо. Че жената не е създадена за подвига на продължителната вярност. Пенелопа е по-скоро фиксидея, отколкото възможна реалност.
Човек е добродетелен най-често по принуда.
Снощи бях на кино с бивш съученик от гимназията — Вешек. Даваха някаква бразилска суперлюбовна драма. По едно време Вешек много внимателно погали дланта ми. А тя, глупавата, даже изтръпна. Беше й хубаво.
Все пак я отместих. Все още съм изтъкана от добродетелност и вярност.
Когато се прибрах в къщи, отидох да потичам с Белка и Стрелка. След края на улицата ни започва борова гора с хубави поляни. Тичах, докато премалях от умора и паднах в снега. От дърветата ме поръсиха милион снежни кристалчета. Уж се смеех, а по-едно време се хванах, че плача. Прегърнах Белка и се наревах. А тя стоеше в прегръдките ми и от време на време ме близваше с език.
Не знам как ще го разбереш?… Ръката, която погали дланта ми, беше на Вешек. Но дланта ми си въобразяваше, че това е твоята ръка. Познай кого прегръщах, докато се ровех в кучешката козина…
За съжаление се оказах права. Не мога да се отлепя от един спомен, който ме изтощава…
Съжалявам, че не съм вече малка. За да се разплача и да изискам да бъда погалена! От когото трябва. Така в мен би се възстановила една топяща се увереност…
Ти намери една много точна дума.
Жадна съм. Жадна съм за теб!
Много продължи тази зима…
Прости ми, че се опитвам да ти прехвърля бацила на лошото си настроение. Досега, както виждаш, се удържах. Изглежда, оптимизмът на пролетта се предхожда от последната чернилка на бялата зима?…
Вече малко ме поумори тази обич. Край мен има толкова хубави момчета с галещи погледи…
Но ти не слушай женските ми бръщолевения…
Обичам те! Наистина! Не се отказвай да ми вярваш…